Уилям Фокнър - Червени листа

— Добре.

— Да. Страх ни беше. Да кажем ли на вожда?

— Ще разбера — каза Трите кошници и се оттегли. Вестоносецът клекна и отново заразказва за негъра. Трите кошници се върна. — Вождът каза, че и така е добре. Върни се на пост.

Вестоносецът се изниза. Клекнали около носилката, отвреме-навреме подремваха. Някъде след полунощ негърът ги събуди. Развика се и почна да си говори сам, а гласът му ехтеше остър и изненадващ в мрака; после млъкна. Зазори се. По светложълтото небе бавно прелетя бял жерав. Трите кошници се сепна:

— Да вървим! Вече е днес.

Двамата индианци навлязоха с шумни движения в тресавището. Преди да стигнат до негъра, спряха, защото той изведнъж запя. Виждаха го — гол и облепен с кал, седи на един дънер и пее. Клекнаха тихо недалеч от него и го оставиха да свърши. Напяваше нещо на своя си език с лице, вдигнато към изгряващото слънце. Гласът му бе ясен, пълен, малко примитивен и тъжен. „Да му дадем още малко време“ — казаха си индианците и търпеливо зачакаха. Той млъкна и те го приближиха. Обърна се и ги изгледа през напуканата маска от кал. Очите му се бяха налели с кръв, а пресъхналите устни едва скриваха квадратните му къси зъби. Маската от кал едва се държеше на лицето му, сякаш току след слагането й плътта се е стопила. Държеше лявата си ръка близо до гърдите. От лакътя надолу беше покрита с безформена и спечена черна кал. Надушваха го, вонеше страшно. Наблюдаваше ги безмълвен, додето единият не го докосна по ръката.

— Ела — каза индианецът. — Тичаш отлично. Няма от какво да се срамуваш.

Когато приближиха плантацията в това опетнено с позор ясно утро, очите на негъра се завъртяха като очи на кон. Димът от ямата, дето се печеше месото, прииждаше ниско над земята, над приклекналите и чакащи гости из двора, над параходната палуба, над жените, децата и старците, всички в своите ярки, груби и неудобни премени. Бяха пратили вестоносци — един надолу, друг нагоре, а трупът на Исетибиха бе вече преместен до чакащия гроб заедно с кучето и коня. Въпреки това около къщата, дето бе живял, все още миришеше. Гостите вече тръгваха към гроба, когато носачите на Мокитуби изкачиха склона.

Негърът стърчеше над всички, неговата висока и тясна, сплескана с кал глава се подаваше над техните. Дишаше тежко, сякаш отчаяното усилие на тези шест напрегнати и отчаяни дни сега изведнъж се е стоварило отгоре му; и макар да вървяха бавно, голата му издрана гръд се надигаше с мъка над прилепената лява ръка. Непрестанно се оглеждаше встрани, като че нищо не вижда, като че виждането все не успяваше да се изравни с гледането. Устата му бе полуотворена над едрите бели зъби; задъхваше се. Гостите, вече тръгнали, спряха, обърнаха глави, някои с късове месо в ръцете, а негърът ги гледаше в лицата с дивите си, но сдържани, немигащи очи.

— Искаш ли най-напред да ядеш? — попита Трите кошници. После повтори въпроса.

— Да — каза негърът. — Точно така. Искам да ям.

Тълпата сега бе почнала да се връща назад и вестта стигна и до най-отдалечените: „Най-напред ще яде.“

Приближиха парахода.

— Седни — каза Трите кошници.

Негърът седна на края на палубата. Още запъхтян, с надигащи се и хлътващи гърди, с непрестанно въртящите се очи, той продължаваше да се обръща наляво и надясно. Сякаш невъзможността да вижда идваше отвътре, от безнадеждността, не толкова от липсата на зрение. Донесоха храна и мълчаливо се втренчиха да видят как ще яде. Напълни уста и задъвка, но както дъвчеше, полусдъвканата каша почна да излиза от ъглите на устата му, да се стича по брадата и да капе на гърдите му; скоро спря да дъвче и остана тъй — гол, покрит със засъхнала тиня, с паница на колене, устата му пълна с огромно количество сдъвкана храна и отворена, с разширени очи, които безспирно се въртят, задъхан, едвам дишащ. Търпеливи, неумолими, чакащи, индианците го наблюдаваха.

— Хайде — каза най-сетне Трите кошници.

— Вода — каза негърът, — искам вода.

Кладенецът се намираше на склона по посока на негърското село. Склонът се спускаше надолу, изпъстрен от сенките на мирното пладне, часа, когато, задрямал на стола си, Исетибиха очакваше своя обяд и после дългия следобеден сън, когато негърът, неговият телохранител и слуга, ще бъде свободен. Тогава присядаше на кухненската врата и разговаряше с жените. Поляната между кухнята и селото лежеше тиха и мирна, жените си подвикваха през поляната, а димът от огньовете, на които се готвеше обедът, се рееше над дечурлигата, прилични на абаносови играчки в прахоляка.