Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Ах, в твърде близко време мнозина ще се опият от виното на войната. Защото сега, когато Ерусалим е отново в ръцете на мюсюлманите, върховният християнски свещенослужител не ще закъснее да призове към свещена война и много бойни полета ще има като онова, което Имад бе описал с такава ужасяваща нагледност.

Тъй и стана.

Вестта за падането на Ерусалим, завладян от кръстоносците с толкова огромни жертви преди по-малко от деветдесет години, изпълни с непоносима скръб целия християнски свят. Навсякъде се отдадоха на пост и молитви. Висши духовници се отказваха от външния разкош, за да служат за пример на останалите със своето строго въздържание. Дори кардинали даваха обет да не се качват на кон дотогава, докато нозете на езичниците сквернят земята, гдето бе стъпвал Спасителят; предпочитали, живеейки от милостиня, да пребродят земите на християните, за да проповядват покаяние и мъст.

Светият отец призова към нов кръстоносен поход за освобождаване на Ерусалим, пъпа на земята, втория рай. На всеки, който вземаше кръста, той обещаваше отплата и на оня, и на тоя свят и обяви всесветски мир за седем години — Treuga Dei.

Сам той пръв даде благороден пример и прекрати дългогодишната си разпра с владетеля на Германия, с римския император Фридрих. Изпрати като легат до кралете на Франция и на Англия архиепископа на Тирус и ги закле да сложат край на раздорите си. Предупреди с настойчиви послания кралете на Португалия, Леон, Кастилия, Навара и Арагон да погребат враждите си и братски да се обединят, за да вземат според своите възможности участие в кръстоносния поход: да настъпят срещу мюсюлманите на своя полуостров и срещу антихриста на Запада, халифа Якуб Алмансур в Африка.

Щом научи от архиепископа за посланието на папата, дон Алфонсо свика своя коронен съвет, своята курия. Дон Йеуда се престори на болен и благоразумно остана настрана.

Архиепископът изтъкна с пламенно слово, че тук в Испания, кръстоносните походи били започнали много по-рано, отколкото във всички други страни, преди повече от половин хилядолетие. Веднага след като мюсюлманската чума заляла страната, християнските готи, дедите на благородниците, заседаващи сега тук, били започнали съпротивата.

— Наш ред е днес — извика въодушевен той — да продължим тая велика, свята традиция!

И завърши с бойния вик на кръстоносците:

— Deus vult — така иска бог!

С каква охота биха последвали кралските приближени тоя призив. Всички, та дори и миролюбивият дон Родриге, горяха от желание да го сторят. Ала те знаеха: тъкмо пред тях се намираха непреодолими препятствия. Седяха и мрачно мълчаха.

— Самият аз — каза най-сетне старият дон Манрике — участвувах в похода, когато напреднахме в Андалусия чак до морето, и бях с войските, когато кралят, нашият господар, отне от мюсюлманите верния град Куенка, а също и крепостта Аларкос. Нищо по-хубаво не бих могъл да си пожелая, освен, преди да легна в гроба, още веднъж да мога да потегля срещу неверниците. Но ние имаме този договор, договора за примирие със Севиля, и той е подписан с името на нашия господар краля и скрепен с неговия печат.

— Този жалък къс хартия — гневно каза архиепископът — сега е съвсем невалиден и никой не може да укори нашия господар краля, ако той го даде на палача, за да го изгори. Ти не си обвързан с този договор, господарю — обърна се той към дон Алфонсо. — Juramentum contra utilitatem ecclesiasticam prestitum non tenet — не важи обетът, който уврежда благото на църквата. Тъй пише в сборника от декреталии на Грациан.

— Така е — съгласи се каноникът и почтително сведе глава. — Но тия неверници не искат и да знаят за това. Те държат договорите да се изпълняват. Султан Саладин пощади живота на повечето от своите пленници: но когато маркграф де Шатильон се позова на законното си право да наруши примирието, тъй като неговият обет бил невалиден пред бога и църквата, тогава — припомнете си, благородници! — султанът заповяда да го екзекутират. А халифът на западните неверници мисли и действува точно като Саладин. Ако не спазим примирието със Севиля, той ще дойде от своята Африка през морето, а неговите войници са многобройни като песъчинките в пустинята — и тогава няма да помогне никаква добродетел и никаква смелост. Така че, ако кралят, нашият господар, позовавайки се на божественото право на църквата, обяви за недействителен договора, това не ще бъде в полза, а във вреда на църквата.

Дон Мартин ядно изгледа своя секретар. Все с такива усуквания си служеше той. Ала дон Родриге невъзмутимо продължи: