Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Лейла беше невежо момиче, нищо не разбираше и не можеше да й помогне, ала бе нейна приятелка. Тук нямаше приятелка, всички тук бяха чужди за нея, всичко й беше чуждо. Нямаше я джамията „Асхар“; призивът на муедзина от джамията „Асхар“, който приканваше към измиване и молитва, бе пронизителен като всеки друг вик, ала тя умееше да го разпознава. Нямаше хатиб 12 12 Хатиб — тълкувател. — Бел.пр. , който да й обясни някое трудно място от корана. Малцина бяха ония, с които можеше да си побъбри тук на своя скъп, привичен арабски език; ще бъде принудена да говори на един суров, смешен език, а около нея ще има хора с груби гласове и маниери и с груби мисли — кастилци, християни, варвари.

Щастлива се беше чувствувала в светлата, прекрасна Севиля. Баща й бе един от първенците там и макар и само защото бе негова дъщеря, всички я бяха обичали. Какво ли я чака тук? Ще разберат ли тия християни какъв голям човек е баща и? И ще разберат ли нея, Рахел, характера й, обноските й? Няма ли и тя да им се стори точно така чужда и смешна, както се струваха християните на нея?

А настъпила бе и друга, още по-голяма промяна; сега тя пред цял свят беше еврейка.

Рахел бе израсла като мюсюлманка. Но още съвсем невръстна — непосредствено след смъртта на майка й, петгодишна трябва да е била тогава — баща й я беше отвел настрана и шепнешком, внушително й бе казал, че тя е от рода Ибн Езра и че това е нещо неповторимо и много голямо, но че е тайна, за която не бива да се говори.

По-късно, когато поотрасна малко, той й беше разкрил, че е мюсюлманин, но и евреин, и й беше разказал за юдейските писания и обреди. Но не й бе заповядал да изпълнява тия обреди. И когато веднъж го беше запитала направо в какво трябва да вярва и какви обреди да изпълнява, той ласкаво й беше отвърнал, че в тия неща няма принуда; нека, когато порасне, реши сама дали да поеме върху себе си голямото, но не безопасно задължение да изповядва тайното юдейство.

Това, че баща й предоставяше на самата нея да реши, я беше изпълнило с гордост.

Веднъж не беше могла да се удържи и въпреки волята си бе поверила на своята приятелка Лейла, че всъщност е от рода Ибн Езра. Ала странно, Лейла бе отговорила:

— Знаех… — И след кратко мълчание беше добавила: — Бедничката, ти!

Оттогава Рахел никога вече не беше говорила с Лейла за своята тайна. Ала когато за последен път бяха заедно, Лейла неудържимо бе плакала и бе казала:

— Предчувствувах си, че ще стане така!

Тъкмо това дръзко, глупаво съчувствие на Лейла бе накарало тогава Рахел да се заинтересува по-подробно какви бяха тия евреи, от чиято среда произлизаха тя и баща й. Мюсюлманите ги наричаха „народ на книгата“; следователно тя трябваше да прочете най-напред тая книга.

Замоли Муса Ибн Дауд, чичо Муса, който живееше в дома на баща й и бе твърде учен и знаеше много езици, да почне да я учи на еврейски. Езикът й се удаваше леко и много скоро тя можеше вече да чете от великата книга.

От най-ранно детство нещо влечеше Рехия към чичо Муса, но едва през часовете на тия занимания тя го опозна както трябва. Тоя най-близък приятел на баща й беше висок, слаб мъж, по-възрастен от баща й; понякога изглеждаше неимоверно стар, сетне отново изненадващо млад. На костеливото му лице стърчеше месест, силно прегърбен нос, над него грееха големи, красиви очи, които проникваха до самата душа на човека. Много бе преживял; баща й казваше, че чичо Муса трябвало да заплати с многобройни страдания огромните си познания и свободата на своя дух. Ала той не говореше за тия неща. Затова пък понякога разказваше на малката Рахел за далечни земи и за странни хора, а тия истории бяха много по-вълнуващи от всички приказки и разкази, които Рахел обичаше да слуша и да чете. Защото ето тук пред нея седеше нейният приятел, нейният чичо Муса, и самият той бе видял и преживял онова, което разказваше.

Муса бе мюсюлманин и съблюдаваше всички обреди. Но изглеждаше колеблив във вярата и не прикриваше лекото си съмнение към всичко, което не бе наука. Веднъж, като четеше с нея пророк Исайя, каза:

— Голям поет е бил той, може би по-голям от пророка Мохамед и от пророка на християните.

Това я объркваше. Биваше ли изобщо тя, която вярваше в Пророка, да чете великата книга на юдеите? Като всички мюсюлмани, всекидневно произнасяше встъпителната сура на корана, а там, в последния, седмия стих, се отправяше молба към Аллаха да държи своите правоверни далеч от пътя на ония, на които той се гневи. Тези изпаднали в немилост люде — тъй й бе обяснил нейният приятел, хатибът на джамията „Асхар“ — били евреите; та нали тъкмо чрез бедствията, Струпвани върху тях, Аллах показваше, че им се гневи! Не бе ли поела тя неверния път, като четеше великата книга?