Фредерик Форсайт - Парламентьорът

Пред подиума бяха строени два почетни караула — от служители на Министерството на вътрешните работи и от представители на Граничните войски на КГБ. Хората от четвъртата страна на карето — инженери, техници и служители на летището, — бяха допуснати на мястото на събитието, за да му придадат по-обикновен, граждански вид. Но ораторът беше съсредоточил вниманието си основно върху многобройните телевизионни камери, фоторепортери и журналисти, скупчени между двете редици на шпалира. Събитието беше с огромно значение.

Малко след встъпването си в длъжност миналия януари Джон Кормак, неочакваният победител в изборите за президент през ноември предната годината, беше обявил желанието си да се срещне със съветския президент. Дори беше изразил готовност да отлети за Москва за тази среща. Михаил Горбачов не закъсня да даде съгласието си и през изтеклите три дни със задоволство откри, че този висок, строг на вид, но в същината си добродушен американски академик беше човек, с когото, както би се изразила мисис Тачър, „може да се върши работа“.

Генералният секретар беше поел определен риск въпреки несъгласието на своите идеологически съветници, както и на тези по безопасността — той отстъпи пред личната молба на американския президент да му се разреши да направи обръщението си към Съветския съюз на живо по телевизията, без предварително текстът да бъде представен за одобрение. На практика в съветската телевизия не съществуват предавания „на живо“. Почти всичко, което се излъчва се редактира внимателно, после преминава за одобрение от съответна комисия преди да се появи на екрана за масова консумация.

Преди да даде съгласието си на необичайната молба на Кормак, Михаил Горбачов се беше консултирал с експерти от телевизията. Те бяха не по-малко учудени от него, но отбелязаха, че първо — само една незначителна част от съветските граждани ще бъдат в състояние да разберат речта на американеца без превод (а на превода естествено щеше да се придаде по-приемлив вид, ако се наложеше) и второ — щяха да осъществят един „цикъл на изчакване“, което означаваше, че звукът и картината щяха да бъдат излъчвани със закъснение от осем до десет секунди, а и винаги можеха да прекъснат предаването, ако американецът отидеше прекалено далече. Накрая се уточниха, че ако Генералният секретар вземе решение за прекъсване на предаването, трябва само да потърка брадичката си с показалец, а техниците щяха да се погрижат за останалото. Естествено не можеха да прекъснат предаванията на трите телевизионни екипа, пристигнали от САЩ за събитието, нито на екипа на ВВС от Англия, но това нямаше никакво значение, тъй като и без това руснаците никога нямаше да видят техните материали.

Михаил Горбачов приключи тържественото си слово, като изрази добрата воля на руснаците за сътрудничество между двата народа и надеждите си за мир между САЩ и Съветския съюз, след което се обърна към своя гост. Джон Кормак се изправи. Руснакът му посочи любезно катедрата и микрофона и се настани на едно от страничните места. Президентът на САЩ застана пред микрофона. Не се виждаха никакви бележки. Той вдигна глава, устреми поглед към обективите на съветските телевизионни камери и заговори.

— Мъже, жени и деца на Съветския съюз, чуйте ме.

Маршал Козлов подскочи в креслото си и втренчи смаян поглед в екрана. Веждите на Михаил Горбачов потрепнаха учудено преди да успее да възвърне самообладанието си. В една от кабините зад съветските камери млад мъж, който спокойно можеше да мине за харвардски възпитаник, закри микрофона си с ръка и шепнешком попита нещо по-старшия служител зад себе си, който само поклати глава. Защото Джон Кормак съвсем не говореше на английски — от устата му се лееше гладка руска реч.

Въпреки че не говореше руски език, преди посещението си в Съветския съюз, уединен в собствената си спалня в Белия дом, той беше наизустил петстотинте руски думи на своята реч. Беше я репетирал, записана на магнетофонна лента, докато се научи да я произнася гладко и без акцент, макар да не разбираше нито дума от нея. Това беше забележително постижение дори за един бивш преподавател от Харвард и Йейл.

— Преди петдесет години вашата страна, вашата любима родина, беше въвлечена във война. Вашите мъже се биеха и умираха като войници или живееха като вълци в собствените си гори. Вашите жени и деца живееха в землянки и се хранеха с отпадъци. Загинаха милиони. Земята ви беше опустошена. И макар че моята страна не е минала през това изпитание, аз ви уверявам, че разбирам колко много трябва да ненавиждате войната и да се страхувате от нея. Цели четиридесет и пет години ние, американци и руснаци, издигахме стени помежду си, като сами си вярвахме, че другата страна ще е следващият агресор. И успяхме да натрупаме планини от стомана — оръжия, танкове, военни кораби, самолети и бомби. А планините от лъжи се издигаха дори още по-високо, за да оправдаят планините от стомана. Има такива хора, които продължават да твърдят, че се нуждаем от тези оръжия за деня, в който ще започнем взаимно да се унищожаваме. Но я скажу, мы пойдем другим путьом.