Фредерик Форсайт - Парламентьорът

Бяха минали почти четиридесет и пет години, откакто двадесет и две годишният лейтенант от мотострелковите войски беше участвал в щурма срещу Берлин под командването на Чуйков и се беше изкатерил на покрива на хитлеристкото канцлерство, за да свали оттам последното знаме с пречупен кръст. Дори бяха поместили снимка в няколко книги по история. Оттогава той беше започнал да изкачва стъпало по стъпало стръмната стълба на военната йерархия — беше служил в Унгария по време на въстанието през 1956 година, беше на река Усурийска на границата с Китай, на гарнизонна служба в Източна Германия, след това отново в Далекоизточното командване в Хабаровск, в Южното върховно командване в Баку и накрая в Генералния щаб. Беше изпълнявал дълга си, беше зъзнал през дългите нощи като страж при подстъпите на империята, беше се развел с една съпруга, която не пожела да го последва и беше погребал друга в Далечния Изток. Дъщеря му се омъжи за минен инженер, вместо за войник, както се беше надявал; синът му отказа да поеме по неговия път в армията. Беше прекарал всичките тези четиридесет и пет години, наблюдавайки как Съветската армия укрепва пред очите му и се превръща в това, което той твърдо вярваше, че е най-съвършената бойна сила на планетата, посветена на защитата на Родината и унищожението на нейните врагове.

Той, както и болшинството от консерваторите, вярваше, че ще дойде денят, в който всичките тези оръжия, създадени от работниците за него и за неговите хора, ще бъдат използвани, и да бъде проклет, ако допуснеше някакво стечение на обстоятелства или чужда воля да омаломощи любимата му армия. Той беше изключително предан на Партията — иначе не би бил на това място, — но ако някой, пък бил той и измежду тези, които в момента ръководеха Партията, смяташе, че може да съкращава военния бюджет с милиарди рубли, тогава той би могъл да преразгледа лоялността си към тези хора.

Колкото повече разсъждаваше върху последните страници на документа, толкова повече се убеждаваше, че Камински, въпреки несъмнения си интелект, не беше успял да предвиди още една, пета възможност. Ако Съветският съюз успееше да наложи политически контрол върху някой достатъчно голям и вече разработен източник на нефт на чужда територия, ако получеше изключителните права за внос на нефт на достъпни цени, т.е. такива, каквито самият той щеше да определи… и то много преди собствените му запаси да са се изчерпали…

Той остави доклада на заседателната маса и се изправи пред картата на света, която покриваше половината стена срещу прозорците. Минутите се изнизваха и вече наближаваше обяд, а той все още замислено се взираше в картата. През цялото време погледът му непрекъснато се връщаше към една точка. Най-сетне се откъсна от картата, прекоси стаята до бюрото си, включи телефона и се свърза с личния си адютант.

— Извикайте генерал-майор Земсков при мен — кратко нареди, той.

След това се отпусна на високия стол зад бюрото си, взе дистанционното управление и включи телевизора, който се намираше на поставка встрани от бюрото. Пред очите му изплува картина от Първа програма — обещаното предаване на живо от летище „Внуково“.

Самолет № 1 на Военновъздушните сили на САЩ беше зареден с гориво и готов за излитане. Това беше новият Боинг 747, който в началото на годината бе заменил вече остарелия модел 707. Новият Боинг 747 можеше да прелети разстоянието от Москва до Вашингтон без междинно кацане — нещо, което не беше по силите на 707. Служещите в 89-та въздушнопреносима част, които се грижеха за охраната и техническото обслужване на президентското летателно звено, разположено във военновъздушната база „Андрюс“, бяха обградили самолета като предохранителна мярка, в случай, че някой прекалено ентусиазиран руснак реши да се приближи дотолкова, че да постави нещо по корпуса или просто да надникне вътре. Но по време на тридневното посещение на президента в Съветския съюз руснаците се бяха държали като истински джентълмени.

На няколко метра от крилото на Боинга беше поставен подиум, в центъра на който се издигаше трибуна. Пред трибуната беше застанал Михаил Сергеевич Горбачов, Генералният секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз, който приключваше прощалното си слово. До него беше застанал гологлав мъж, чиято стоманеносива коса беше разрошена от студения вятър — Джон Дж. Кормак, Президентът на САЩ. От двете страни на тези мъже бяха наредени дванадесетте члена на съветското Политбюро.