Фредерик Форсайт - Парламентьорът

Това не бе карабинерът от Рим, а някой луд от местната полиция. Чуха се пушечни изстрели, бандитът с куфарчето се препъна и падна. Приятелите му, разбира се, бяха заели позиция, скрити в тревата между боровете зад него. Те отвърнаха на стрелбата. За миг в сечището настана ожесточена престрелка. Той изкрещя на италиански „Долу“, но тя или не го чу, или изпадна в паника и понечи да се втурне към него. Както бе коленичил, той скочи на крака и се хвърли напред, за да преодолее двадесетте метра, които ги разделяха. Почти успя. Вече я виждаше близо до себе си, с върха на пръстите си след миг щеше да я докосне, силната му десница, с която щеше да я сграбчи и повали на земята, за да я скрие във високата трева, бе на сантиметри от него. Той виждаше уплахата в огромните й очи, малките бели зъби в устата й викаха за помощ… и след това ярко алената роза, която разцъфна отпред на тънката й памучна рокля. Тя падна на земята сякаш бе ударена с юмрук в гърба. Той си спомни как се бе хвърлил върху нея, за да я покрие с тялото си, докато престрелката утихне и мафиотите избягат през гората. Спомни си как седеше, прегърнал момичето, и люлееше малкото безжизнено телце в ръцете си с лице, обляно в сълзи, и как крещеше на обърканата местна полиция, която поднесе извиненията си твърде късно: „Не, не, Боже Господи, не пак…“

Ноември, 1989 година

Тази година зимата дойде рано. Още към края на месеца първите предвестници, носени от мразовития вятър на североизточните степи, се завихриха над московските покриви, като че ли за да изпробват здравината им.

На улица „Фрунзе“ 19 се намира сградата на Генералния щаб на Съветската армия — мрачна каменна постройка от 30-те години, срещу която, от другата страна на улицата, се издига нейното съвременно осеметажно допълнение. Началникът на Генералния щаб на Съветските въоръжени сили се беше изправил до прозореца на последния етаж на старото здание и настроението му напълно съответстваше на ледената вихрушка вън.

Маршал Иван К.Козлов беше на шестдесет и седем години, прехвърлил с две години задължителната пенсионна възраст, но в Съветския съюз, както и навсякъде по света, на хората, които създаваха законите, и през ум не им минаваше, че същите тези закони биха могли да се отнасят и до тях. В началото на годината той, изненадващо за повечето военни от висшия ешелон, беше заел поста на ветерана маршал Ахромеев. Разликата между двамата мъже беше огромна. Докато Ахромеев беше дребен, хилав интелектуалец, Козлов беше едър, грубоват здравеняк с побелели коси, потомствен войник, син, внук и племенник на войници. Преди повишението си той беше едва трети заместник, но успя да прескочи двамата си колеги, които стояха преди него в служебната йерархия и те тихо и кротко излязоха в пенсия. Причините за повишението му не бяха тайна за никого. В периода от 1987 до 1989 година той майсторски и без да вдига много шум беше ръководил изтеглянето на съветските войски от Афганистан, една изключително сложна задача, която изпълни без обществен скандал, без по-сериозно поражение, както и (което беше най-важно) без да допусне компрометиращо раздухване на всичко това в средствата за информация, макар силите на местната съпротива да ги бяха следвали по петите чак до прохода Саланг. Тази операция му спечели доверието на Москва и лично Генералният секретар го удостои с вниманието си.

Но докато беше изпълнявал тази задача, която заслужено му донесе маршалския жезъл, той се беше заклел пред себе си, че никога повече няма да поведе любимата си Съветска армия в отстъпление, защото, независимо от енергичната външна и вътрешна пропагандна кампания, Афганистан си беше едно истинско поражение. Причината за мрачното му настроение, докато се взираше във вихрушката от ледени късчета, които потракваха по стъклото, беше мисълта за надвисващото ново поражение.

Непосредствената причина за тежките му предчувствия беше докладът върху неговото бюро. Беше възложил изготвянето на този доклад на едно от своите протежета, блестящ млад човек, генерал-майор, когото беше взел в Генералния щаб след мисията в Кабул. Камински беше академик, човек на умствения труд, но притежаваше и несъмнен организаторски талант. Заради тези негови качества маршалът го беше издигнал много бързо във военната йерархия. Като всеки опитен воин Козлов чудесно знаеше, че битките не се печелят със смелост или саможертва, нито дори от умни главнокомандващи. Победата идва, когато разполагаш с необходимата материална част на необходимото място и в необходимия момент, при това с колкото се може повече от нея.