Фредерик Форсайт - Гражданинът

Винаги най-много беше обичал завръщането. За повече от тридесет години пилотиране бе видял над седемдесет големи града, повечето столици, и някогашното удоволствие от това отдавна беше изчезнало.

Преди три десетилетия, току-що получил лъскавите отличия на младши пилот, той беше обожавал далечните непознати места. По време на продължителните престои се бе наслаждавал на нощния живот в Европа и САЩ, беше предприемал туристически обиколки на храмовете и светилищата в Далечния изток. Сега просто искаше да се прибере в дома си край Доркинг.

Навремето беше имал кратки, ала бурни връзки с най-хубавите стюардеси, докато Сюзан не се бе омъжила за него и не беше сложила край на ергенския му живот. Петте хиляди нощи в хотелски стаи отдавна бяха оставили у него желание само да се отпусне на собственото си легло и да вдиша лавандуловото ухание на Сюзан.

Имаше син и дъщеря: Чарлз, рожба на медения им месец, вече двадесет и три годишен компютърен програмист, и Дженифър, осемнадесетгодишна студентка първокурсничка по история на изкуството в Йоркския университет. Те му бяха давали чувство за стабилност и още една причина да се завръща у дома. Сега му оставаха две години до пенсия и перспективата да се качи на колата, да потегли по Уотърмил Лейн и да види Сюзан, която го чака на вратата, му изглеждаше много по-приятна от скитането по чужди места.

Оттатък пътеката другият пилот зяпаше тила на шофьора. Отляво един от двамата му втори пилоти с все още незадоволено любопитство се взираше в пъстрото неоново море на Банкок, докато градът се отдалечаваше от тях.

Седяха в служебния автобус, охлаждан от климатичната инсталация и защитен от лепкавия зной навън. Тук беше целият екипаж, включително главния стюард, четиримата стюарди и единадесетте стюардеси. Преди два дни бяха излетели заедно от „Хийтроу“. Знаеше, че главният стюард ще се справи с всичко от вратата на самолета до опашката. Това му беше работата, а и той също бе ветеран.

Задачата на капитан Ейдриън Фолън беше просто да пилотира поредния Боинг 747–400 „Джъмбо“ с над четиристотин пътници, които плащаха заплатата му от Банкок до лондонското летище „Хийтроу“, или както скоро щеше да се посочва в бордовия му дневник, от БКК до ЛХР.

Два часа преди отлитането служебният автобус влезе в зоната на летището. Охраната на портала го пусна вътре и той тръгна към офиса на „Бритиш Еъруейз“. Имаха много време, но капитан Фолън педантично спазваше правилника и им бяха съобщили, че излетелият в петнадесет и петнадесет местно време „Спийдбърд“ 10 от Сидни ще кацне точно навреме в двадесет и един и четиридесет и пет. Всъщност самолетът вече подхождаше.

На километър и половина след служебния автобус се движеше черна лимузина. В нея се возеше само един пътник, удобно седнал зад униформения шофьор. И автомобилът, и шофьорът бяха от скъпия хотел „Ориентъл“, където безукорно облеченият генерален директор бе отседнал за три дни. В багажника лежеше единственият му куфар от естествена кожа със здрави месингови ключалки — куфар на човек, който пътува с малко, но скъп багаж. До него беше дипломатическото му куфарче от истинска крокодилска кожа.

Във вътрешния джоб на прекрасно ушития му кремав копринен костюм бе британският му паспорт на името на Хюго Сеймор и билет за връщане от Банкок до Лондон, първа класа, разбира се. Докато „Спийдбърд“ 10 се насочваше към залата за заминаващи на „Бритиш Еъруейз“, лимузината спря пред терминала.

Господин Сеймор не буташе багажа си на количка. Той вдигна грижливо поддържаната си ръка и незабавно дотича дребен тайландски носач. Бизнесменът му даде бакшиш, кимна към куфара си в отворения багажник, последва носача в терминала и посочи гишето на „Бритиш Еъруейз“. Остана в лепкавия зной на тропическа нощ само тридесетина секунди.

Регистрирането в първа класа всъщност не отнема час и четиридесет и пет минути. Младата служителка на гишето нямаше други клиенти. След десет минути единственият кожен куфар пътуваше към багажното отделение, където етикетите му ясно щяха да показват, че е за полета на „Бритиш Еъруейз“ за Лондон. Господин Сеймор получи бордната си карта и го упътиха към чакалнята на първа класа, която се намираше зад паспортния контрол.

Униформеният тайландски митничар погледна тъмнолилавия паспорт, после бордната карта и накрая лицето зад стъклото. Мъж на средна възраст, леко загорял, гладко обръснат, наскоро подстригана стоманеносива коса, мека бяла копринена риза, копринена вратовръзка от „Джим Томпсън“, кремав копринен костюм. Митничарят пъхна паспорта под стъклото.