Фредерик Форсайт - Гражданинът

Понякога температурата навън е под точката на замръзване, друг път се изливат тропически дъждове. Въпрос на късмет. В този случай усърдният младеж се завърна след двадесет минути мокър от пот и изпохапан от комари, но иначе в отлична форма.

Капитан Фолън влезе в царството си и след няколко минути двамата капитани и останалият втори пилот бяха съблекли саката си, бяха ги закачили зад вратата на тоалетната и бяха седнали по местата си. Разбира се, Фолън седеше отляво, а старшият му втори пилот — отдясно. Вторият капитан се оттегли в стаята за почивка, за да проучи стоковата борса.

Фолън беше започнал кариерата си и се бе прехвърлил в международните полети в дните на навигаторите и бордовите инженери. Те отдавна бяха останали в миналото. Сега неговият инженер беше заменен от група уреди над главата му — достатъчно датчици, часовници, лостове и бутони, за да изпълнява задачите на бордови инженер, че и повече. Неговият навигатор бяха три инерциални системи, „черни кутии“, които изпълняваха задълженията на навигатора, само че по-бързо.

Докато вторият пилот правеше първата от петте серии проверки, Фолън погледна списъка на багажа, който трябваше да подпише, след като получеше потвърждение, че всичко е натоварено и че Палфри лично е преброил пътниците. Кошмарът на всеки капитан не е толкова много пътник на борда без багаж — той може да последва собственика си по-късно, а багаж на борда и пътник, решил да не се качи в самолета. Трябва да се пропи целият багажен отсек, докато не се открият и не се свалят въпросните куфари. В тях може да има всичко.

Самолетът все още получаваше електрическата си енергия от спомагателния генератор, пети реактивен двигател, за който знаят малцина пътници. Спомагателният генератор на този гигантски самолет е достатъчен, за да задвижва малък изтребител — неговата енергия позволява на всичко на борда да функционира независимо от външен източник — осветление, въздух, запалване на двигателите и така нататък.

В чакалнята за заминаващи на икономическата класа господин и госпожа Хигинс и дъщеря им Джули вече бяха капнали и детето започваше да капризничи. Бяха напуснали двузвездния си хотел преди четири часа и както обикновено става със съвременните туристи, през това време не бяха имали нито миг покой. Качване на багажа в автобуса, проверки дали не са забравили нещо, опашка и чакане, неудобни седалки, улични задръствания, страх, че ще закъснеят, пак задръстване, слизане от автобуса на летището, едновременно търсене на багаж, детето и количка, опашка пред гишето за регистрация, пак чакане, проверка, претърсване заради токата на колана, която задейства алармата, дете, надаващо писъци, защото са му взели куклата, за да мине през рентгена, малко покупки на безмитния магазин, опашка и чакане… и накрая твърдите пластмасови седалки преди качването в самолета.

Притиснала куклата към себе си, Джули се отегчи от чакане и започна да се разхожда. Само на няколко метра един мъж й извика:

— Здрасти, малката! Готина кукла.

Тя спря и го погледна. Той изобщо не приличаше на баща й. Носеше каубойски ботуши с високи токове, лекьосани оръфани дънки, дънкова риза и наниз мъниста. До него имаше малка раница. Косата му бе сплъстена и немита. Беше брадат.

На осем години Джули Хигинс естествено не го знаеше, ала Далечният изток гъмжи от скитници от Запада и човекът, който току-що се беше обърнал към нея, бе точно такъв. Далечният изток е като магнит за хиляди хипита, отчасти защото животът там може да е спокоен и евтин, а също защото в много случаи има свободен достъп до наркотици.

— Нова ми е — отвърна Джули. — Казва се Пуки.

— Страхотно име. Защо? — попита хипито.

— Защото татко ми я купи от Пукет 1 1 Остров до западното крайбрежие на Тайланд. — Б.пр. .

— Знам го. Готини плажове. На почивка ли бяхте тука?

— Да. Плувах с татко в морето.

В този момент госпожа Хигинс ритна мъжа си по крака и кимна към дъщеря им.

— Джули, ела тук, миличка — извика господин Хигинс с тон, който детето познаваше много добре. Неодобрителен тон. Джули се затича към тях. Хигинс свъсено погледна хипито. Мразеше такива като него — мръсен скитник, почти сигурно наркоман, последният човек, с когото искаше да разговаря дъщеря му. Мъжът също разбра погледа му, сви рамене, извади пакет цигари, видя надписа „Пушенето забранено“ над главата си и тръгна към залата за пушачи. Госпожа Хигинс презрително изсумтя. По високоговорителите повикаха пътниците за техния самолет, започвайки от тридесет и четвърти до петдесет и седми ред.