Фредерик Форсайт: Гражданинът

Боингът зави по пистата, подравни носа си по централната линия и капитанът натисна дроселите напред, после се пресегна към няколко бутона пред себе си. Четирите двигателя автоматично увеличиха мощността си.

Самолетът набра скорост и пътниците усетиха, че тътенът се усилва. Нито те, нито екипажът на борда можеха да чуят невъобразимия рев на двигателите навън, но усещаха невероятната им енергия. Далеч отстрани профучаха светлините на главния терминал. С едно докосване до бутоните капитанът отлепи колелата от цимента.

По заповед на Фолън вторият пилот вдигна колесниците. След няколко изтраквания шумът и вибрациите престанаха. Издигането се ускори от четиристотин на четиристотин и петдесет метра в минута, после започна да става по-постепенно. Когато скоростта се увеличи, капитанът нареди ъгълът на елероните последователно да бъде намален от двадесет до нула градуса.

Седнал на място 34 Ж, Джон Хигинс най-после пусна страничните облегалки, в които се беше вкопчил. Не обичаше да лети със самолет и особено мразеше излитането, но се опитваше да не го показва пред семейството си. Огледа се и забеляза, че хипито седи само четири реда пред тях, на 30 В. Дългата пътека стигаше до преградата, която отделяше икономическата от бизнескласата. Там имаше помещение за продукти и четири тоалетни. Четири-пет стюардеси вече се готвеха да поднесат закъснялата вечеря. От последното похапване в хотела бяха изтекли шест часа и господин Хигинс бе гладен. Той се обърна на помогне на Джули да се справи е бутоните на видеото и да намери анимационния канал.

От банкокското летище обикновено се излита на север. Фолън леко зави наляво и погледна надолу. Нощта беше ясна. Зад тях оставаше Тайландският залив, на който се намираше Банкок, а напред се простираше Андаманско море. Помежду им лежеше Тайланд и луната хвърляше отблясъци по водната повърхност на толкова много оризища, че цялата страна сякаш бе залята с вода. „Спийдбърд“ 10 се издигна на девет хиляди и петстотин метра и продължи хоризонтално напред по маршрут към Лондон над Калкута, Делхи, Кабул, Техеран, Турция, Балканите и Германия. Капитанът превключи на автопилот, протегна се и сякаш по даден знак една от стюардесите донесе кафе.

На 30 В хипито прегледа краткото меню. Нямаше апетит, но страшно му се пушеше. Тринадесет часа полет, после още един пред конвейера на „Хийтроу“ докато чакаше голямата си раница. И още два преди да може да рискува да запали цигара с марихуана.

— Телешко — каза той на усмихнатата стюардеса, която стоеше до него. Ако се съдеше по акцента му, трябваше да е американец, но паспортът му показваше, че е канадец и се казва Донован.

В един офис в западен Лондон, чийто адрес е строго пазена тайна, иззвъня телефон. Мъжът на бюрото си погледна часовника. Пет и тридесет и вече беше тъмно.

— Да.

— Шефе, „Спийдбърд“ десет на „Бритиш Еъруейз“ излетя от Банкок.

— Благодаря.

Той затвори. Уилям Бътлър не обичаше да губи време в телефонни разговори. Всъщност изобщо не приказваше много. Всички го знаеха. Знаеха също, че е добър началник, но че не бива да го ядосваш. Никой от подчинените му обаче нямаше представа, че някога е имал дъщеря, гордостта на живота му, която спечелила стипендия за университет и там починала от свръхдоза хероин. Бил Бътлър не обичаше хероина. И мразеше хората, които го пренасяха. Което го правеше опасен, отдаден на работата си противник. Неговият отдел водеше безкрайна война срещу сериозните наркотици от страна на Управлението на митниците и акцизите на Нейно величество.

Изтекоха пет часа. Стотиците пакетирани, затоплени вечери бяха сервирани, изядени (или оставени) и пластмасовите табли бяха отнесени. Малките бутилки с евтино вино бяха изпити и вдигнати или прибрани в джоба пред коленете. Множеството в икономическата класа най-после се успокои.

Двата компютъра за управление на полета под първа класа си разменяха електронна информация и поглъщаха данни от трите инерциални системи, контролни кули и сателити, определяха положението на самолета и насочваха автопилота по предварително установения курс.

Далеч под боинга лежеше пресеченият терен между Кабул и Кандахар. На север в планините на Паншир фанатичните талибани воюваха срещу Шах Масуд, последния, който се бореше срещу тях. Пътниците в ревящия цилиндър високо над Афганистан бяха защитени от мрака, смъртния студ, шума на двигателите, суровата земя и войната.

Спуснаха капаците на илюминаторите, изключиха основното осветление и раздадоха тънки одеяла. Повечето пасажери се опитваха да поспят. Неколцина гледаха филм, други слушаха концерт.