Фредерик Форсайт: Гражданинът

След десет минути Джон Хигинс бе готов с отговора си. Двамата предварително се бяха уговорили да се срещнат. Но как? Беше сигурен, че в чакалнята на икономическата класа не бе имало елегантен бизнесмен е кремав костюм. Щеше да се отличава. След качването на самолета хипито не беше ставал от мястото си. Може би стюардесата му бе предала бележка? Едва ли.

Оставаше само едно обяснение. Срещата между салоните на икономическата и бизнескласата по това време на нощта можеше да е уговорена в Тайланд. Но защо? За да обсъдят нещо ли? Да обменят някаква информация? Елегантният да му даде последни инструкции? Хигинс започна да се безпокои. Нещо повече, изпълниха го подозрения.

В Лондон беше единадесет вечерта. Бил Бътлър погледна спящата си жена, въздъхна и угаси осветлението. Будилникът му бе навит на четири и половина. Достатъчно време — можеше да се измие, да се облече, да се качи на колата и да стигне на „Хийтроу“ до пет и петнадесет, цял час преди кацането. След това… както дойдеше.

Имаше тежък ден. Кога ли нямаше? Беше уморен, ала не можеше да заспи. Мислите му препускаха и въпросът пак си оставаше същият. Можеше ли да направи още нещо?

Информацията му съобщи един от презокеанските му колеги от американската Служба за борба с наркотиците, която бе започнала преследването.

Деветдесет процента от хероина, използван от наркоманите на Британските острови и в по-голямата част от Европа, идваше от Турция. Тази търговия се контролираше с безпощадна хитрост от турската мафия, една от най-жестоките на планетата, но изключително потайна и неизвестна на британската общественост.

Тяхната продукция идваше от анадолските макове, приличаше на кафява захар и предимно се пушеше или се вдишваха изпаренията й, като известно количество се изгаряше върху фолио, поставено над свещ. Британските наркомани не си падаха по спринцовките, за разлика от американските.

Златният триъгълник и оттам далекоизточният трафик даваше тайландския бял хероин, наглед напомнящ на бакпулвер и обикновено „нарязван“ или смесван с подобен бял прах в съотношение двадесет към едно. Ето какво искаха американците.

Така че ако една британска банда можеше редовно да се снабдява със значителни количества от тази дрога, мафията щеше да се заинтересува. Не да купува, а да разменя. Най-качественият колумбийски кокаин щеше да върви три към едно — шест килограма кока срещу два тайландски бял.

Информацията от Службата за борба с наркотиците беше дошла от тяхното бюро в Маями. В нея се казваше, че според един от източниците им в подземния свят за последната половин година семейство Трафиканте на три пъти пращало човек във Великобритания с по шест килограма колумбийски чист и той се връщал с два килограма тайландски бял.

Не в огромни количества, затова пък редовно. И всяко пътуване носеше на британските организатори по двеста хиляди лири. Количествата подсказваха на Бил Бътлър, че пренасянето не е с кораб или камион. Самолет. Пътнически багаж. Той неспокойно се въртеше и се опитваше да подремне.

Джон Хигинс също не можеше да заспи. Беше чувал за тази страна на Тайланд, ваканционния рай. В една статия бе чел за място, наречено Златния триъгълник — безкрайни хълмове, на които отглеждали опиумен мак. В статията се споменаваше за рафинерии дълбоко в джунглата по границата, недостъпни за тайландската армия, където се произвеждал морфин и хероин на прах.

Пътниците спяха, но Джон Хигинс се мяташе в блато от колебания. Можеше да има няколко невинни обяснения на тази необичайна среща до тоалетната. Проблемът бе, че не се сещаше нито за едно.

Бялото самолетче на екрана навлизаше в Анадола, източна Турция. Джон Хигинс тихо разкопча предпазния си колан, изправи се и свали куфарчето си от лавицата над седалката. Никой не помръдна, дори хипито.

Той отново седна и извади химикалка и хартия — четири листа, взети от хотелската стая в „Пансий“. Внимателно откъсна емблемата и адреса на хотела и като подложи куфарчето си, започна да пише писмо. Използваше само главни букви. Отне му половин час.

Когато свърши, бялото самолетче минаваше над Анкара. Той сгъна листовете, пъхна ги в плика с емблема на Уницеф, раздаван от „Бритиш Еъруейз“, и написа отгоре му: „ЗА КАПИТАНА. СПЕШНО“.

Стана, тихо отиде до завесата и надникна в междинното помещение. Един млад стюард стоеше с гръб към него и приготвяше закуска. Хигинс незабелязано се отдръпна. Прозвуча сигнал. Стюардът се запъти към предната част на самолета. Хигинс се вмъкна зад завесата, постави плика изправен между две чаши кафе на плота и се върна на мястото си.