Фредерик Форсайт - Гражданинът

Госпожа Хигинс спеше, завита до брадичката. Средните места бяха превърнати в едно, като бе вдигната междинната облегалка, и Джули се беше разположила нашироко, притиснала куклата към гърдите си.

Джон Хигинс не можеше да заспи. Никога не спеше в самолет. Затова колкото и да бе уморен, той си припомняше почивката им в Далечния изток. Организирана екскурзия, разбира се. Един застрахователен служител не можеше да види Тайланд по друг начин и дори това беше изисквало лишения и спестяване. Но си струваше.

Бяха се настанили в хотел „Пансий“ на остров Пукет, далеч от безвкусните забавления в Патая — господин Хигинс се бе погрижил всички тези неща да не влизат в досег със семейството му. И бяха прекарали вълшебно, всички бяха единодушни. Взимаха под наем велосипеди и се разхождаха в каучуковите плантации и тайландските села във вътрешността на острова. Спираха да се дивят на боядисаните в червено будистки храмове със златни покриви и да гледат монасите в техните оранжеви раса.

От хотела взе маски, шнорхели и плавници за себе си и Джули — госпожа Хигинс не можеше да плува, освен в басейн. Двамата с дъщеря му стигнаха до един коралов риф край брега. Под водата видяха всевъзможни рибки и детето толкова се развълнува, че вдигна глава, за да извика, в случай че баща й не ги е видял. Но той й даде знак да захапе шнорхела си преди да се е нагълтала с вода. Късно — наложи се да й помогне да излязат на брега.

Имаше предложения за водолазни курсове, но Джон Хигинс отказа. В морето имаше акули и госпожа Хигинс беше запищяла от ужас. Тяхното семейство мечтаеше за приключения, но не чак толкова.

В хотелския магазин Джули си хареса куклата, наподобяваща тайландско момиченце, и той й я купи. След десет дни в „Пансий“ те завършиха почивката си с три дни в Банкок. Там ходиха на организирани обиколки, за да разгледат Нефритения Буда и гигантския Спящ Буда, и бърчеха носове от вонята, идваща от река Чао Прая. Но си струваше.

На гърба на облегалката пред него имаше малък екран с постоянна информация за полета. Той разсеяно го наблюдаваше. Течаха безкрайни данни — изтекло време, изминато разстояние, разстояние до Лондон, разписание на полета, температура на въздуха навън (ужас: седемдесет и шест градуса под нулата), скорост на насрещния вятър.

Между цифрите се появи друго изображение — карта на тази част на света и малко самолетче, което бавно пътуваше на северозапад към Европа и дома. Джон Хигинс се зачуди дали хипнотизиращото въздействие на самолетчето може да му помогне да заспи, също като броенето на овце. В този момент боингът попадна в малка въздушна яма и той мигновено се разсъни, вкопчи се в страничните облегалки и потърси нещо, с което да разсее вече напълно будния си мозък. Откри го в следващата сцена.

Хипито също не спеше. Той си погледна часовника, измъкна се изпод одеялото и се изправи.

Огледа се, сякаш за да види дали някой не го наблюдава, после се запъти към преградата. Там имаше завеса, но тя беше спусната само до половината и отвътре струеше светлина. Хипито стигна до вратите на тоалетните, погледна ги, но не влезе. Несъмнено бяха заети, макар че Хигинс не бе забелязал никой друг да отива натам. Хипито се облегна на едната врата и зачака.

След тридесет секунди до него се приближи друг мъж. Той изглеждаше съвсем различно. Притежаваше небрежната елегантност на богат човек. Идваше от предната част на самолета — или от първа, или от бизнескласата. Но защо?

Носеше панталон от кремава коприна, копринена риза и разхлабена вратовръзка, също копринена. Всичко във вида му подсказваше първа класа. Дали и той идваше чак тук, за да се облекчи?

Двамата се заприказваха — елегантният и хипито. Тихо и сериозно. Говореше главно мъжът от първа класа, наведен към другия, който няколко пъти разбиращо кимна. Ако се съдеше по движенията му, елегантният му даваше инструкции и хипито се съгласяваше да ги изпълни.

Джон Хигинс бе от онези хора, които държат под око съседите си, и сега беше заинтригуван. Ако елегантният също искаше да отиде до тоалетната, в първа и бизнескласа имаше пет-шест. Точно в този час не можеше всички да са заети. Не, двамата се бяха уговорили да се срещнат на това място и по това време. Разговорът им не беше като между непознати, които случайно са се срещнали, докато чакат на опашка.

Разделиха се. Мъжът с копринения костюм си тръгна. Без да опита вратите на тоалетните, хипито се върна на мястото си. Мислите на Джон Хигинс бяха в хаос. Знаеше, че е присъствал на нещо странно и важно, но не можеше да разбере какво. Когато хипито се огледа в сумрака, той затвори очи и се престори, че спи.