Фредерик Форсайт - Денят на Чакала

— Monsieur, voire bagage. 69 69 Господине, вашият багаж. (фр.) — Б.пр.

Той посочи към транспортната лента, около която се бяха струпали останалите пътници в очакване куфарите им да се появят откъм паркирания вън на слънце мрежест фургон.

Ковалски тежко закрачи към митничаря.

— I’ai pas de bagage 70 70 Не нося багаж. (фр.) — Б.пр. — каза той.

Митничарят вдигна вежди.

— Pas de bagage? Eh, bien, avvez-vous quelque chose a declarer? 71 71 Без багаж ли сте? Добре, а имате ли нещо за деклариране? (фр.) — Б.пр.

— Non, rien 72 72 Не, нищо. (фр.) — Б.пр. — каза Ковалски.

Човекът от митницата се усмихна дружелюбно, почти с мекотата на напевния си марсилски акцент.

— Eh, bien, passez, Monsieur. 73 73 Добре, минете, господине. (фр.) — Б.пр.

И посочи през изхода към колоната таксита. Ковалски кимна и излезе на слънце. Ненавикнал да харчи свободно, той се огледа, съзря един от автобусите на летището и се качи в него.

Когато изчезна от погледа, неколцина митничари се събраха около старшия си.

— За какво ли го търсят? — попита единият.

— Имаше много намусен вид.

— Ще го загуби, когато тия копелдаци се заемат с него — обади се трети, като кимна към канцелариите отзад.

— Хайде на работа — намеси се по-възрастният. — Днес дадохме приноса си за Франция.

— За Големия Шарл, искаш да кажеш — парира го първият, докато се разделяха, и добави нечуто: — Бог да го убие!

Стана обяд, докато най-подир автобусът спря пред представителството на ЕР ФРАНС в самото сърце на града, а времето бе по-горещо дори отколкото в Рим. Август в Марсилия си има своите достойнства, но вдъхновението за труд не е сред тях. Жегата тегнеше над града като болест, пронизваща всяка клетка, смучеща енергия, сили и желание да се прави каквото и да било друго, освен да се лежи в прохладна стая със смъкнати щори и пуснат докрай вентилатор.

Дори Канебиер, обикновено врящата и кипяща артерия на Марсилия, която след смрачаване се превръщаше в река от светлини и живот, сега бе мъртва. Малкото хора и коли по нея сякаш се движеха, затънали до кръста в петмез. Половин час му отне хващането на такси — повечето шофьори си бяха намерили по някоя сянка в парка за следобедната почивка.

Адресът, който Жожо бе дал на Ковалски, се оказа на главния път от града към Касис. Заръча на шофьора да го остави на Авеню дьо ла Либерасион, за да може да измине остатъка от пътя пеша. Промълвеното от шофьора „si vous voulez“ 74 74 Ако така желаете (фр.). — Б.пр. изразяваше пределно ясно мнението му за чужденци, които са решили да изминат пеша неколкостотин метра в тая жега, след като имат на разположение кола.

Ковалски гледа след прибиращото се в града такси, докато то се изгуби от погледа му. Откри записаната на листче странична уличка, след като попита келнера от едно заело тротоара кафене. Блокът изглеждаше доста нов и Ковалски си помисли, че Жожо трябва да е направил добри пари с количката за закуски. Може би са успели да вземат будката, на която мадам Жожо от толкова години бе хвърлила око. Това би обяснило повишаването на тяхното благосъстояние. А и за Силви е по-добре да израсне в този квартал, отколкото край пристанището. При мисълта за дъщерята и нелепата мисъл, с която току-що я бе свързал, Ковалски се закова пред стълбите на блока. Какво бе казал по телефона Жожо? Седмица? Може би две? Това не бе възможно.

Изкачи тичешком стъпалата и разгледа двата реда пощенски кутии по протежение на входното антре. На една от кутиите пишеше „Гжибовски“. Апартамент 23. Реши да се качи по стълбите, понеже бе само на втория етаж.

Вратата на апартамент 23 беше като на останалите. Имаше бутон за звънеца с малък процеп, в който се виждаше напечатано върху листче името Гжибовски. Намираше се в дъното на коридора, съседна с апартаментите 22 и 24. Натисна копчето. Вратата пред него се открехна и през процепа към челото му налетя дръжката на пикел.

Ударът разцепи кожата, но отскочи от костта с тъп звук. От двете страни да поляка се отвориха навътре вратите на апартаментите 22 и 24 и от тях се изсипаха мъже. Всичко това стана за по-малко от секунда. За това време Ковалски освирепя. Макар и да разсъждаваше бавно в повечето отношения, той владееше съвършено една техника — на боя.

В теснотията на коридора неговият ръст и сила не му вършеха работа. Именно поради ръста дръжката на пикела не бе достигнала върховия момент на силата, преди да го удари по главата. През стичащата се през очите му кръв различи двама души в рамката на вратата отпред и по двама от всяка страна. Трябваше му простор за движение и той влетя в апартамент 23.