Фредерик Форсайт - Денят на Чакала

Ковалски не разбра и дума от италианския брътвеж, но усетът му подсказа нещо, а и долови името си, макар неправилно произнесено. Дръпна плика от ръката на младежа и се загледа в драскулките. Беше регистриран под друго име, а тъй като почти нищо не четеше, не бе видял преди пет дни френския вестник, който съобщи сензационната новина за тримата висши ръководители на ОАС, сврени на най-горния етаж на хотела.

За него бе важно никой да не знае къде се намира. Но все пак писмото възбуди любопитството му. Не му пишеха често и както става с повечето простовати хора, получаването на писмо бе събитие за него. Италианецът, който никак не му се хареса, сега гледаше нагоре към него с очи на кокер-шпаньол, сякаш той, Ковалски, бе съкровищницата на човешкото познание, способен да разреши дилемата — никой от персонала не бе и чувал за гост с такова име и не знаеха какво да правят с писмото.

Ковалски погледна надолу.

— Bon. Je vais demandere 53 53 Добре. Ще попитам. (фр.) — Б.пр. — заяви високо той. Италианецът дори не мигна. — Demander, demander — повтори Ковалски, като посочи към тавана. Италианецът проумя.

— Ah, si, demandare. Prego, Signor. Tante grazie. 54 54 А, да, да попитате. Моля, господине. Много благодаря. (ит.) — Б.пр.

Ковалски се отдалечи, като остави събеседника си да изразява с жестове благодарността си. Качи се с асансьора на осмия етаж, където се видя изправен пред дежурния в коридора със зареден пистолет в ръка. Двамата се погледнаха за миг. После другият спусна предпазителя и прибра оръжието в джоба си. В асансьора видя само Ковалски — никого другиго. Всичко бе напълно обичайно — случваше се всеки път, когато светлинното табло над вратата на асансьора показваше, че кабината е отминала седмия етаж.

Освен дежурния в коридора друг един наблюдаваше изхода към противоположната стълба, а трети охраняваше стълбището. И двата последни обекта бяха минирани, макар управата на хотела да бе в неведение по въпроса, а системата се изключваше само чрез натискане на бутона при бюрото на дежурния в коридора — така се прекъсваше веригата към детонаторите.

Четвъртият от дневната смяна дежуреше на покрива над етажа на началниците. Други трима от нощната смяна спяха в момента в стаите си на същия коридор, но в случай на нападение щяха да се събудят и да са за няколко секунди готови за действие. Вратите на асансьорните шахти на горния етаж бяха заварени отвън, но въпреки това, ако светлинният сигнал на осмия етаж покажеше, че кабината е тръгнала нагоре, това би било сигнал за обща тревога. Само един път се бе случило подобно нещо, и то по невнимание — един от пиколите, понесъл поднос с питиета, бе натиснал, без да иска, копчето на деветия етаж. На бърза ръка го отучиха от подобни постъпки.

Дежурният съобщи горе по телефона за пристигането на пощата, след което кимна на Ковалски да се качи. Бившият капрал бе вече пъхнал адресираното до него писмо във вътрешния си джоб, докато пощата за шефовете се намираше в заключено към лявата му китка стоманено куфарче. И двете ключалки — на плоското куфарче и на веригата за китката — бяха снабдени с пружини, а ключове за тях имаше единствено Роден. След няколко минути подполковникът от ОАС ги отключи, а Ковалски се прибра в стаята си да поспи, преди да смени в късния следобед дежурния при бюрото.

Горе в стаята си на осмия етаж той най-после прочете писмото, като започна от подписа. Изненада се, че е от Ковач, когото не бе виждал от цяла година и който надали знаеше да пише, тъй както самият Ковалски имаше затруднения в четенето. С много пот обаче писмото бе дешифрирано. То не бе дълго.

Ковач започваше с това, че в деня, когато седнал да пише писмото, видял във вестника съобщение. Прочел му го някакъв приятел и така разбрал, че Роден, Монклер и Касон се крият в римския хотел. Предположил, че и старият му приятел Ковалски е с тях и сега му пишел със слабата надежда писмото да стигне до него.

Следваха няколко абзаца, от които ставаше ясно, че нещата във Франция загрубяват напоследък, ченгетата ти искат документи на всеки ъгъл, а същевременно продължават да пристигат нареждания за нови обири на бижутерийни магазини. Той лично бил участвал в четири акции и това не било шега работа, особено като се има предвид, че човек трябва да предава плячката. Печелел повече в добрите стари времена в Будапеща, макар това да продължило едва две седмици.

В последната част се разправяше как преди няколко седмици Ковач срещнал Мишел, който му казал, че разговарял с Жожо, от когото научил, че малката Силви е болна. Болестта й започвала с „левке“, ставало дума за нещо сбъркано в кръвта й, но Ковач се надявал скоро всичко да се оправи, та Виктор да не се тревожел.