Фредерик Форсайт - Денят на Чакала

Телеграмата от Министерството на въоръжените сили пристигна един ден на закуска към края на 1959 година. В нея се казваше, че министърът бил помолен да съобщи с безкрайно съжаление на мосю и мадам Арман Дюма за смъртта на сина им Жан-Клод, редник в Първа колониална десантна дивизия, загинал в Алжир. Личните му вещи щели да бъдат изпратени на опечаленото семейство възможно най-бързо.

Известно време светът на Жаклин бе напълно разбит. Нищо като че ли нямаше вече смисъл — нито кротката сигурност на семейството във Везине, нито бърборенето на другите момичета в салона, нито чарът на Ив Монтан, нито рокът — последният лудешки танц, внесен от Америка. Единственото, което се въртеше в съзнанието й с натрапчивостта на повредена плоча, бе мисълта, че мъничкият Жан-Клод, обичното братче, тъй уязвимо и кротко, ненавиждащо войната и насилието, искащо единствено да го оставят насаме с книгите му, едва пораснало дете, което тя обичаше да глези, бе застреляно в сражение край някой забравен от Бога алжирски оазис. Започна да мрази. Виновни бяха арабите — тия гадни, мръсни, страхливи подлеци, те бяха сторили това.

После се появи Франсоа. Изтърси се пред къщата в една зимна утрин, когато родителите й бяха отишли да посетят някакви роднини. Беше декември, снегът покриваше улицата, сковал градинската пътека. Всички изглеждаха бледи и изпити, а Франсоа бе загорял и в отлична форма. Попита дали може да говори с мадмоазел Жаклин. Тя отвърна: „C’est moi-meme“ 47 47 Това съм аз. (фр.) — Б.пр. , и попита какво желае господинът. Той отвърна, че е командвал ротата, в която загинал редник Жан-Клод Дюма, и носи писмо. Тя го покани да влезе.

Писмото бе написано няколко седмици преди Жан-Клод да загине — обясни гостът, и той го носил във вътрешния си джоб, докато изпълнявал бойна задача — да бъде издирена сред голите хълмове банда феллахи, изклали семейството на френски заселник. Не могли да открият партизаните, но се натъкнали на поделение от ALN — отлично обучени войни на Алжирското национално движение FLN. В последвалото ожесточено сражение в сумрака на зората един куршум пробил дробовете на Жан-Клод. Преди да умре, той предал писмото на ротния си командир.

Жаклин го чете и плака. В него нямаше нищо за последните седмици, просто словоизлияния по повод казармения живот в Константин, бойното обучение и дисциплината. Останалото научи от Франсоа: шестте километра отстъпление през шубраците, гонени по петите от превъзхождащите ги по численост бойци на ALN, многобройните призиви по радиото за подкрепа по въздуха и появата към осем часа на бомбардировач-изтребителите с воя на двигателите и грохота на техните ракети. И как брат й, пожелал доброволно да бъде зачислен в един от най-тежките полкове, за да докаже, че е мъж, си бе отишъл като такъв, кашлящ кръв по коленете на един капрал, на завет до някаква скала.

Франсоа бе много мил с нея. Корав като земята в колониалната провинция, където четирите години война бяха изковали от него професионален войник, той обаче бе безкрайно мил към сестрата на човек от своята рота. Всичко това й хареса и тя прие поканата за вечеря в Париж. Пък и се опасяваше, че родителите й могат да се върнат и ги заварят. Не искаше да чуят как е загинал Жан-Клод, понеже през изтеклите два месеца те бяха съумели да замразят болката в себе си и да карат някак си както по-рано. По време на вечерята тя закле лейтенанта да мълчи и той прие.

У самата нея обаче любопитството нарасна неимоверно: искаше да научи за войната в Алжир, какво всъщност ставаше там, защо се водеше, какви цели преследваха политиците. През януари генерал Дьо Гол се бе изкачил от премиерския на президентския пост, пренесен в Елисейския дворец върху вълната на патриотичното въодушевление като човек, който ще сложи край на войната, като същевременно запази Алжир френски. Франсоа бе първият, когото чу да нарича обожавания от баща й мъж предател на Франция.

Прекараха отпуската на Франсоа заедно, като се виждаха всяка вечер, след като тя свършеше работа в салона — постъпила бе през януари 1960 година, веднага след завършване на курсовете. Той й разказа за предателството спрямо армията, за водените от парижкото правителство тайни преговори с намиращия се в затвора Ахмед Бен Бела, водач на FLN, и за предстоящото предаване на Алжир на рапоните. През втората половина на януари Франсоа се върна при своята война, а тя успя да открадне мъничко време насаме с него, щом той съумя през август да издействува едноседмичен отпуск в Марсилия. Чакала бе, извисила го в съзнанието си като символ на всичко добро, чисто и мъжествено у френската младеж. Очаквала го бе през есента и зимата на 1960, снимката му ден и нощ върху шкафчето до леглото, притиснала до корема в съня си свитата на топка нощница.