Фредерик Форсайт - Денят на Чакала

По време на последната си отпуска през пролетта на 1961 година той отново дойде в Париж и докато се разхождаха по булевардите — той в униформа, а тя с най-красивата си рокля, — мисълта, че е с най-силния, най-широкоплещестия и красив мъж в града, не я напускаше. Една от колежките й ги бе видяла и на другия ден салонът гъмжеше като кошер от новината за красивия парашутист на Жаклин. Нея я нямаше — беше си взела годишния отпуск, за да може да е непрестанно с него.

Франсоа бе напрегнат, нещо се носеше из въздуха. Новината за водените с FLN преговори бе станала обществено достояние. Армията, истинската армия, нямаше още дълго да търпи това положение, закани се той. Алжир трябваше да остане френски: това бе и за двамата — закоравелия в битки двадесет и седем годишен офицер и обожаващата го двадесет и три годишна бъдеща майка въпрос на непоколебимо убеждение.

Франсоа така и не научи за бебето. Той се върна в Алжир през март 1961, а на 21 април няколко подразделения от Френската армия се разбунтуваха срещу правителството. Първа колониална десантна дивизия се включи в метежа почти до човек. Само шепа мобилизирани се измъкнаха от казармите, за да се представят в канцеларията на префекта. Пуснаха професионалистите да си вървят. След седмица започнаха сраженията между метежниците и лоялистите. В началото на май Франсоа загина по време на схватка с една тяхна част.

Жаклин, която след април не очакваше да получи писмо, научи едва когато й казаха през юли. Тя мълком нае жилище в едно евтино предградие и направи опит да се отрови с газта от печката. Не успя, тъй като стаята имаше твърде много отвори, но загуби бебето. Родителите й я взеха със себе си за редовната ваканция през август и към края й тя като че ли се бе съвзела. През декември стана активен деец на ОАС.

Мотивите й бяха прости: Франсоа и на второ място — Жан-Клод. За тях трябваше да отмъсти, без значение как, без значение на каква цена за нея или за кой да е друг. Извън тази страст никаква друга житейска амбиция не можеше да я развълнува. Съжаляваше само, че няма как да стори нещо повече от пренасянето на пратки и съобщения и само от време на време по някое парче пластичен взрив, скрит в пъхнатия в чантата хляб. Убедена бе, че е в състояние да свърши много повече. Нима след поредния бомбен атентат в някое кино или кафене проверяващите на всеки ъгъл ченгета не я пропускаха само като им попърха с тъмните дълги ресници или като леко нацупи устни?

След случая в Пти Кламар един от неуспелите убийци се кри в продължение на три дни в апартамента й на площад Бретьой. Това бе нейният голям удар, но човекът скоро си отиде. Заловиха го месеци по-късно, но не пророни дума за пребиваването си при нея. Може и да бе забравил, но за всеки случай ръководителят на нейната група й нареди да бездейства няколко месеца, докато се поуспокоят духовете. През януари 1963 година възобнови куриерската си дейност.

И така до юли, когато при нея се яви един човек, придружен от груповия ръководител, който му показваше своето голямо уважение. Човекът остана анонимен. Дали бе готова да изпълни специална задача на организацията? Разбира се. Ами ако се окаже опасно? Във всички случай щеше да е неприятно. Без значение.

След три дни й показаха един мъж, когато излизаше от някаква жилищна сграда. Седяха в паркираната недалеч кола. Обясниха й кой е мъжът и какво работи. И какво се очакваше от нея.

Към средата на юли те се срещнаха уж случайно — тя седеше на съседна маса в един ресторант и свенливо помоли за солницата. Той я заговори, но тя остана сдържана и скромна. Избраната линия на поведение се оказа правилна — затвореността й събуди неговото любопитство. Разговорът неусетно потръгна — мъжът водеше, тя покорно го следваше. След две седмици флиртът им бе в ход.

Тя достатъчно добре познаваше мъжете, за да разпознае основните типове апетити. Новата й придобивка бе свикнала на лесни победи, на жени с опит. А тя бе срамежлива, внимателна, но целомъдрена, външно резервирана и само от време на време допускаше да се прокрадне намек за това, че може би един ден великолепното й тяло няма да остане недостъпно. Стръвта се оказа подходяща. Завоеванието се превърна за мъжа в първостепенна цел.

В края на юли непосредственият й ръководител каза, че е време да започне съжителството. Засега пречеха съпругата и двете деца. На 29 юли те отпътуваха за лятната вила в долината на Лоара, докато служебните задължения задържаха съпруга в Париж. Броени минути след заминаването на семейството мъжът позвъни във фризьорския салон с настойчивото предложение да вечерят на другия ден сами в апартамента му.