Фредерик Форсайт: Денят на Чакала

Куршумът се заби, без да засегне никого, В размекнатия от слънцето асфалт на двора и потъна, пръскайки се, на повече от два сантиметра. „Ла Маржолен“ продължаваше. След втората целувка по бузата президентът се изправи и се насочи уверено към втория човек в редицата.

Иззад пушката си Чакала изруга тихо и злобно. Никога в живота си до този момент не бе пропускал неподвижна цел от това разстояние. После се успокои — все още имаше време. Отвори патронника и изхвърлената празна гилза падна безшумно на килима. Взе втория патрон и го постави на място, след което затвори патронника.

Клод Льобел пристигна задъхан на шестия етаж. Имаше чувството, че сърцето му ще изскочи от гърдите и ще се затъркаля на площадката. Две врати водеха към фасадата на сградата. Гледаше ту едната, ту другата, докато служителят от специалните части застана редом с опряна на бедрото и насочена напред карабина. Докато Льобел се колебаеше пред двете врати, иззад едната се донесе глухо, но ясно „пфут“. Льобел посочи с показалец ключалката.

— Простреляйте я! — заповяда и отстъпи. Човекът от CRS запъна здраво крака и стреля. Парченца дърво, метал, изгорял експлозив и смачкани куршуми се разлетяха във всички посоки. Вратата хлътна и се люшна навътре като пияна. Пръв в стаята влезе Валреми. Льобел го следваше по петите.

Валреми разпозна сивите кичури, но това бе всичко. Човекът си бе с два крака, шинела го нямаше, а ръцете, стиснали пушката, принадлежаха на як млад мъж. Убиецът не му остави никаква възможност. Надигнал се от мястото си зад масата с едно бързо завъртане, той стреля приведен от бедро. Единственият изстрел не се чу. Куршумът се вряза в гърдите, удари гръдната кост и експлодира. За миг Валреми усети как нещо го къса и разпаря с остра пронизваща болка. После дори тя изчезна. Светлината избледня, сякаш изведнъж лятото бе сменено от зима.

Парче от килима се надигна и го плесна по бузата. Всъщност именно бузата му лежеше върху килима. Най-напред престана да усеща бедрата и корема, а след това гърдите и врата. Последните му възприятия бяха солен вкус в устата, както когато се бе къпал в морето при Кермадек, и видението за еднокрака стара чайка, кацнала върху кол. После стана тъмно.

Над тялото му Клод Льобел гледаше към очите на другия. Сърцето не го притесняваше — то май вече не биеше.

— Чакал — промълви.

Другият каза само:

— Льобел.

Ръцете му бяха заети с пушката — изтегляше затвора. Льобел видя как проблесна падналата на пода гилза. Мъжът грабна нещо от масата и го тикна в патронника. Сивите му очи все още бяха вторачени в Льобел.

Той иска да ме пречука, помисли си Льобел с някакво чувство за нереалност. Ще стреля. Ще ме убие.

Наклони с усилие погледа си към пода. Момчето от CRS бе паднало настрани, карабината се бе изплъзнала от пръстите му и лежеше в краката на Льобел. Без да разсъждава, той се отпусна на колене, грабна карабината МАТ–49, вдигна я с едната ръка, а с другата трескаво затърси спусъка. Чу как Чакала вкарва затвора в патронника и в тоя миг напипа спусъка на карабината. Дръпна.

Ревът на избухващите заряди изпълни малкото помещение и се чу на площада. На въпросите на журналисти, зададени по-късно, бе отговорено, че по средата на церемонията някакъв задник е запалил през няколко улици мотор с неизправен ауспух. Половин пълнител деветмилиметрови куршуми удари Чакала в гърдите, повдигна го над пода, полуобърна тялото му във въздуха и го захвърли в безформена купчина в другия край на стената близо до дивана. Докато падаше, повлече със себе си и лампиона. Долу оркестърът засвири „Моят полк и моята родина.“

Старши следователят Томас бе потърсен по телефона от Париж в шест часа същата вечер. Прати да извикат старшия от инспекторите му.

— Пипнали са го — съобщи му. — В Париж. Няма проблеми, но ти по-добре иди в апартамента му да подредиш нещата.

Беше осем часът и инспекторът за последен път оглеждаше нещата на Калтръп, когато чу някой да влиза през отворената врата. Извърна се. Един мъж се бе изправил там и го гледаше намръщено. Едър плещест мъж.

— Какво търсите тук? — попита инспекторът.

— Мога да ви попитам същото. Какво, по дяволите, вършите тук?

— Я стига! — каза инспекторът. — Дай да видим как се казвате.

— Калтръп — отвърна новодошлият. — Чарлс Калтръп. А това тук е моят апартамент. И така, какво правите вие в него?

Инспекторът почувствува желание да е въоръжен.

— Добре — каза спокойно и предпазливо. — Мисля, че ще е по-добре да ме придружите в Скотланд Ярд да си поприказваме.