Фредерик Форсайт - Денят на Чакала

Чакала взе карабината и се прицели към двора. Улови в прицела най-близкия от ветераните, тоя, който пръв щеше да получи медала си. Беше нисък набит мъж, изправен като кол. В окуляра главата му се виждаше съвършено ясно, почти в пълен профил. След няколко минути срещу него щеше да застане едно друго лице, гордо, надменно, увенчано с кепе в цвят каки и с две златни звезди отстрани.

„Marchons, marchons a la Victoire…“ 174 174 „Напред, напред към победа…“ (фр.) — Б.пр. Бум-бум-бум. Последните звуци от националния химн замряха и настъпи дълбока тишина. Командирът на почетния взвод изрева над двора: „За среща отдясно… За по-о-очест!“ Последваха три отсечени трясъка, когато ръцете в бели ръкавици се стовариха едновременно върху магазини и приклади, а токовете в хор удариха земята. Тълпата около колата се раздели на две. Една-единствена висока фигура излезе от средата и пое с горда походка към строя на ветераните. На петдесет метра от тях спряха всички останали, освен Министъра на ветераните от войната. Министърът щеше да представи ветераните на техния президент. Продължи и един служител, който носеше кадифена възглавничка с редичка от десет парченца метал и десет цветни лентички отгоре. Като не смятаме тези двама, Шарл дьо Гол крачеше сам към строя.

— В този вход ли?

Льобел спря задъхан и посочи вратата.

— Така ми се струва, господине. Да, този беше, вторият открая. Тук влезе.

Дребничкият детектив потъна във входа, а Валреми го последва, без да съжалява, че се е махнал от улицата, където странното им поведение по време на такъв сериозен церемониал предизвика неодобрително свиване на вежди от страна на началството, застанало „мирно“ срещу оградата на двора на гарата. Е, ако му потърсеха сметка, винаги можеше да каже, че странното човече се е представило за комисар от полицията, а той се е опитвал да го задържи.

Когато влезе във входа, детективът блъскаше вратата на портиерското жилище.

— Къде е портиерката? — извика.

— Не знам, господине.

Преди да успее да каже каквото и да е, човечето разби с лакът матовото стъкло на вратата, бръкна и я отвори отвътре.

— След мен! — извика и хлътна в жилището.

Ей сега ще се затичам, как ли не, помисли си Валреми. Ти си смахнат бе.

Завари дребния детектив при вратата на килера. Погледна над рамото му и видя завързаната портиерка, все още в безсъзнание върху пода.

Господ да ме убие! Изведнъж осъзна, че човечето не се шегува. Той НАИСТИНА беше полицейски комисар и те НАИСТИНА преследваха престъпник. Ето го великия миг, който така бе чакал, но сега му се щеше да си е в казармата.

— Най-горният етаж — извика детективът и се понесе нагоре по стълбите със скорост, която изненада Валреми. Той затропа подире му, като в движение сваляше карабината от рамото.

Президентът на Франция спря пред първия ветеран и леко се наведе към министъра да му съобщи кой е и какво е отличието за доблест, проявена от този човек на същия ден преди деветнадесет години. Когато министърът свърши с представянето, държавният глава сведе глава пред ветерана, извърна се към човека с възглавничката и пое предложения медал. Докато оркестърът засвири тихичко „Ла Маржолен“, генералът закачи медала върху гърдите на понапълнелия мъж пред себе си. После отстъпи крачка и козирува.

Отдалечен на сто и тридесет метра и шест етажа над него, Чакала стисна пушката и присви око пред окуляра на оптическия прицел. Отлично различаваше чертите на лицето — веждите под ръба на кепето, втренчения поглед, внушителния нос. Видя как вдигнатата за поздрав ръка се спуска от ръба на шапката. Кръстачката на прицела се залепи върху откритото слепоочие. Бавно и внимателно пръстът натисна спусъка…

Стотна от секундата по-късно той гледаше към двора пред гарата и не можеше да повярва на очите си. Преди куршумът да излети от дулото, неочаквано и рязко президентът на Франция се бе навел напред. Пред невярващия поглед на убиеца той тържествено целуна ветерана по двете бузи. Тъй като бе с една глава по-висок, трябваше да се наведе напред, за да направи жеста, така обичаен за французите и някои други народи, но шокиращ за англосаксонците.

По-късно бе установено, че куршумът е минал на косъм зад навеждащата се глава. Остава неясно дали президентът чу камшичния звук, следващ непосредствено куршума по неговата траектория. Той не даде да се разбере. Министърът и официалните лица не чуха нищо. Както и останалите, отдалечени на петдесет метра.