Фредерик Форсайт - Денят на Чакала

След още една превъзходна вечеря плати сметката с останалите лирети и малко след единадесет вече спеше в леглото си.

Сър Джаспър Куигли, загърбил своя кабинет и с ръце отзад, гледаше от прозорците на Форин Офис към педантично поддържания плац на Конната гвардия. Колона гвардейци в безупречен строй напредваше в тръс по посока на Бъкингамския дворец.

Беше внушителна и приятна за окото сцена. Много сутрини сър Джаспър бе стоял на прозореца си в министерството, загледан към това най-английско от всички английски зрелища. Често му се струваше, че само да седи край тоя прозорец и да гледа как долу яздят сините униформи, как грее слънцето, а туристите проточват шии, да чува през площада подрънкването на сбруи и юздечки, пръхтенето на някой темпераментен кон, охкането и ахкането на тълпата, само това си заслужава всичките години, прекарани по посолства в чужди и незначителни държави. За него бе необичайно, докато наблюдава тази картина, да не изпъне леко рамене и да не прибере мъничко стомаха под раирания панталон, а едно чувство на гордост да не издаде напред челюстта и изглади бръчките по шията. Понякога, дочул скриптенето на копита по чакъла, той се надигаше от бюрото само за да застане до прозореца в неоготически стил и да ги погледа как минават, преди да се върне към книжата или държавните дела. А друг път, сетил се за всички ония, които иззад морето се бяха опитвали да променят тази сцена и да изместят звънтенето на шпори с тропота на пристигнали от Париж високи боти или берлински чизми, усещаше лек сърбеж в очите и бързаше да се върне при документите си.

Не и тази сутрин обаче. Тази сутрин той гледаше злобно надолу като заплашително надвиснала капка киселината устните му, бездруго тънки и безцветни, бяха така плътно стиснати, че се губеха напълно. Сър Джаспър Куигли се намираше в състояние на нарастващ гняв и това личеше от някои дребни белези тук и там. Разбира се, беше самичък.

Освен това бе и началник на Франция, не в буквалния смисъл на юрисдикция над оная страна отвъд Канала, за дружба с която по негово време се хабяха толкова много думи и така малко чувства, а началник на службата във Форин Офис, чиято задача бе да изучава състоянието, стремежите, дейността и често пъти затворническите действия на тая проклета страна и да докладва за тях на постоянния заместник-министър на външните работи на Нейно величество.

Той отговаряше на всички изисквания за този пост: продължителна и достойна дипломатическа кариера не във Франция, репутация на човек, даващ разумни политически преценки, които, макар и често пъти погрешни, неизбежно съвпадаха с тези на началниците му в дадения момент — чудесна характеристика, с която можеше основателно да се гордее. Никога не бе грешил пред очите на обществеността, нито бе поддържал неудобно правилна позиция, не се бе изказвал в подкрепа на непопулярно гледище, не бе споделял мнения, които не съвпадат с преобладаващите в горните ешелони на министерството.

Женитбата за лишената от шансове да се омъжи дъщеря на първия секретар в Берлин, по-късно помощник на заместника на заместник-външния министър, не му навреди. Тя спомогна да се погледне през пръсти на един злощастен меморандум, изпратен от Берлин през 1937 година, според който превъоръжаването на Германия нямало да се отрази политически върху бъдещето на Западна Европа.

Завърнал се в Лондон, по време на войната той прекара известно време в Балканския отдел, където настоятелно съветваше Великобритания да подкрепи югославския партизанин Михайлович и неговите четници. Когато неизвестно по какви причини тогавашният министър-председател предпочете да послуша съвета на някакъв неизвестен млад капитан на име Фицрой Маклейн, който се спусна с парашут в онази страна, и настоя да бъде подкрепен един жалък комунист, наречен Тито, младият Куигли бе преместен във Френския отдел.

Тук се прояви като водещ привърженик на идеята Великобритания да подкрепи каузата на генерал Жиро в Алжир. Това бе или щеше да се окаже чудо-политика, ако не беше надиграна от оня другия, по-младши френски генерал, който през цялото време си живееше в Лондон и се опитваше да събере военна сила под названието „Свободна Франция“. Защо Уинстън изобщо обръщаше внимание на този човек, бе нещо, което никой от професионалистите не можа да проумее.

Не че имаше някаква полза от който и да било французин, разбира се. Никой не би могъл да твърди, че на сър Джаспър (посветен в рицарски сан в 1961 година за заслуги към дипломацията) му липсват най-главните качества, за да се справи с поста началник на Франция. Той изпитваше необходимата неприязън към тази страна и всичко, свързано с нея. След края на пресконференцията на президента Дьо Гол на 14 януари 1963 година, по време на която френският държавен глава затвори пътя на Великобритания към Общия пазар и стана причина сър Джаспър да прекара двадесет неприятни минути с министъра, това чувство се превърна в нищо в сравнение с чувствата му спрямо личността на френския президент.