Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

— Как ще се плаща? — попита наемникът.

— Тези 5 200 долара ще ми трябват, преди да започна работа — каза Шлинкер. — С тях ще платя за сертификата и ще покрия някои пътни и административни разходи. Пълната сума следва да се изплати в този кабинет, след като ви покажа сертификата, но преди получаването на стоката. Като законен търговец аз купувам на моя клиент — правителството, записано в сертификата. След като веднъж стоката бъде закупена, не съществува почти никаква вероятност правителството продавач да си я поиска обратно и да върне парите. Така че държа на пълно авансово плащане. Ще ми трябва освен това името на кораба, за да го впиша в разрешителното за износ. Задължително е корабът да е собственост на регистрирана параходна компания.

Шанън кимна. Условията бяха неблагоприятни, но друг избор нямаше. Ако представляваше законно правителство, нещата щяха да са различни.

— Какъв ще е периодът между плащането и доставката на мунициите на кораба?

— В Мадрид много се бавят. Но не повече от четиридесет дни — каза немецът.

Шанън стана. Показа на Шлинкер чека, за да удостовери платежоспособността си, и обеща да се върне след час с 5 200 долара в брой или еквивалентната сума в марки. Шлинкер предпочете марките и когато Шанън дойде с парите, му издаде стандартна квитанция.

Докато Шлинкер попълваше квитанцията, Шанън разгледа няколко брошури на масичката за кафе. Те представяха търговската листа на една друга компания, която работеше с пиротехнически артикули от типа, който не попада в графата „оръжия“. Представени бяха и голям брой артикули от реквизита за полицията — палки, радиотелефони, газови пистолети, сигнални ракети и други подобни.

Докато Шлинкер му подаваше квитанцията, Шанън го попита:

— Свързан ли сте с тази компания, хер Шлинкер?

— Аз съм неин собственик — каза той. — С това съм известен пред обществото.

„Доста добро прикритие за склада, който е пълен със сандъци с надпис «взривоопасно»“ — помисли си Шанън.

Но нещата го заинтригуваха. Бързо състави един списък и го показа на Шлинкер.

— Можете ли да изпълните тази поръчка за износ от вашите запаси?

Шлинкер погледна списъка. В него влизаха две малки оръдия за изстрелване на сигнални ракети, каквито използва бреговата охрана, десет магнезиеви ракети с максимален интензитет и продължителност на светене (бяха прикрепени към парашути), две корабни сирени, захранвани със сгъстен газ, четири чифта бинокли за нощно виждане, три радиотелефона с обхват най-малко пет мили и пет ръчни компаса.

— Разбира се — каза немецът. — Всички тези неща ги имам на склад.

— Искам да поръчам това, което е в списъка. Надявам се, че няма да има проблеми с износа, понеже тази стока е извън графата на оръжията.

— Абсолютно никакви проблеми. Мога да ги изпратя където си поискам, особено пък на кораб.

— Добре — каза Шанън. — Колко ще струва всичко заедно с транспорта до склада на един спедитор в Марсилия?

Шлинкер погледна в каталога и събра цените на отделните артикули, като прибави десет процента за транспорт.

— Четири хиляди и осемстотин лири — каза той.

— Ще ви се обадя след дванайсет дни — каза Шанън. — Моля ви да подготвите стоката за транспортиране. Ще ви дам името на спедитора в Марсилия и ще ви изпратя чек за 4 800 лири. Надявам се, че в рамките на трийсет дни ще мога да ви дам останалите 26 000 долара за мунициите, както и името на кораба.

На вечеря Шанън се срещна в „Атлантик“ с втория си човек в Хамбург. Алън Бейкър беше канадец, който след войната се установил в Германия и се оженил за германка. Бивш сапьор от войната, той се забъркал през първите следвоенни години в няколко операции край границата със съветската зона. Прехвърлял найлонови чорапи, часовници и бегълци. После започнал да снабдява с оръжие стотиците малки националистически или антикомунистически френски партизански отряди, които след края на войната насочили съпротивата си към Централна и Източна Европа. Само че сега вместо с германците се биели с комунистите.

За основната част от оръжието плащали американците, а Бейкър нямал нищо против да използва знанията си по немски и партизанска тактика, за да пренася товарите до местоназначението, като за тази си дейност получавал солидни американски чекове. Когато тези отряди се разпръснали, в началото на петдесетте той се озовал в Танжер, където придобитите контрабандистки умения му послужили при прехвърлянето в Италия и Испания на парфюми и цигари от свободното по онова време пристанище на северния бряг на Мароко. Накрая излязъл от играта, след като една враждебно настроена банда бомбардирала и потопила кораба му. Върнал се в Германия и се включил напористо в търговията с всякакви стоки, за които има купувач и доставчик. Последният му удар беше сделка с югославско оръжие, предназначено за баските в Северна Испания.