Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

На Шанън му трябваха десет минути да намери номера на хотела в телефонния указател за чужбина. Позвъни веднага. Попита за мосю Лавалон и му отговориха, че господинът е излязъл. Помоли да предадат на мосю Лавалон да се обади на мистър Браун в Лондон. Беше казал телефонния си номер и на четиримата. Накара ги да го запаметят, без да го записват.

После отново вдигна телефона и изпрати телеграма на Ендийн до поискване. Адресира я до Уолтър Харис. В нея съобщаваше на ръководителя на проекта, че се е завърнал в Лондон и би искал да обсъди някои неща с него. Пусна и телеграма до апартамента на Дюпре, с която го викаше незабавно да се яви. Накрая позвъни в швейцарската си банка и разбра, че заплатата му от 10 000 лири, или по-точно половината от нея, е преведена на негово име от сметката на неупоменат вложител в „Ханделсбанк“. Очевидно беше Ендийн. Шанън сви рамене. Нормално беше на този ранен стадий да получи само половината от възнаграждението си. Мащабите на „МанКон“ и силното им желание Кимба да падне от власт го караха да вярва, че останалите 5 000 лири ще му бъдат изплатени в хода на операцията.

След разговора Шанън седна и цял следобед печата подробен доклад за посещенията си в Хамбург и Люксембург. Не посочи само имената на счетоводителите в Люксембург и на търговците на оръжие. Приложи и пълен отчет за разходите.

Когато приключи с доклада, вече минаваше четири, а той не беше хапвал нищо след безплатния сандвич на „Луфтханза“ в самолета от Хамбург. В хладилника намери десетина яйца, забърка един изключително нескопосан омлет, изхвърли го и легна да подремне.

Малко след шест го събуди Дюпре, който почука на вратата. А пет минути след това звънна телефонът. Обаждаше се Ендийн, който бе взел телеграмата от пощенския клон.

Ендийн бързо забеляза, че Шанън не си позволява да говори свободно.

— Има ли някой при вас? — попита той.

— Да.

— По работа ли?

— Да.

— Искате ли да се видим?

— Мисля, че трябва — каза Шанън. — Какво ще кажете за утре сутринта?

— Добре. Към единайсет удобно ли ви е?

— Да.

— Във вашия апартамент?

— Чудесно.

— Ще дойда в единайсет — каза Ендийн и затвори.

Шанън се обърна към южноафриканеца:

— Как вървят нещата, Джони?

Дюпре не беше напреднал много през тези три дни. Стоте чифта чорапи, фланелки и долни гащета бяха поръчани и щяха да са в наличност до петък. Намерил беше и доставчик за петдесетте бойни якета. Същата фирма можеше да ги снабди и с панталони, но следвайки разпорежданията, Дюпре търсеше друго място, откъдето да купи панталоните, за да не може никой доставчик да се досети, че става дума за пълен комплект униформи. Той посочи, че всъщност никой не проявявал особен интерес към покупката, но Шанън реши все пак да запази нещата постарому.

Джони каза, че е ходил в няколко магазина за обувки, но не е намерил брезентови ботуши от тези, които му трябват. Обеща, че до края на седмицата ще продължава да търси, а с баретите, самарите, раниците, коланите и спалните чували ще се залови идната седмица. Шанън го посъветва да се свърже с лондонската спедиторска фирма и възможно най-скоро да изпрати първата партида в Марсилия. Уговориха се в рамките на две денонощия ирландецът да вземе от Лангароти името на спедитора в Марсилия.

Още преди южноафриканецът да си тръгне, Шанън напечата едно писмо до Лангароти и го адресира с истинското му име до централната поща в Марсилия. В писмото припомняше на корсиканеца един разговор преди шест месеца под палмите на Африка. Тогава бе станало дума за закупуване на оръжия и Лангароти бе споменал, че познава в Париж човек, който можел да извади сертификат за краен потребител чрез свой приятел, който бил дипломат в посолството на една африканска република. Шанън искаше името на този познат на Лангароти и адреса, на който може да го открие.

Той даде писмото на Дюпре и му нареди още същата вечер да го пусне с експресна поща от площад „Трафалгар“. Обясни, че би могъл и сам да го пусне, но му се налагало да остане в апартамента, защото очаквал от Марсилия да се обади именно Лангароти.

Шанън беше страшно пребледнял, когато към осем часа Лангароти най-после позвъни. Гласът му едва-едва се чуваше сред пукота и пращенето по линията, която явно бе прокарана лично от създателя на този античен шедьовър — френската телефонна мрежа.

Шанън го попита със съвсем неутрален израз как вървят нещата при него. Още преди наемниците да потеглят по своите задачи, той ги предупреди при никакви обстоятелства да не обсъждат действията си по телефона.