Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

— При заминаването и при завръщането си ми пратете телеграми на обичайния адрес.

Гостната на просторния апартамент над парка „Котсмор Гардънс“, недалеч от главната улица на Кенсингтън, беше изключително мрачна. Тежките завеси на прозорците спираха лъчите на пролетното слънце. Между четирите натруфени късновикториански стола, които бяха подредени в строга симетрия, се намираха множество масички, отрупани с всевъзможни антикварни дреболии. Копчета от отдавна проядени униформи, медали, спечелени в отдавна отминали битки срещу отдавна ликвидирани племена. Няколко стъклени преспапиета приютяваха кукли от дрезденски кристал, накити на някогашни студени шотландски красавици и ветрила, които бяха разхлаждали лица на балове с музика, която вече никой не свиреше.

По покритите с избелял брокат стени висяха портретите на предците от семействата Монтроуз и Монтийгъл, Фархар и Фрейзър, Мъри и Минтоу. Едва ли един човек можеше да има такова стълпотворение от предци. Макар че знаеш ли ги шотландците.

Най-големият от всички портрети, поставен в масивна рамка над камината, която явно никога не се палеше, изобразяваше мъж в шотландска поличка. Картината изглеждаше по-нова от останалите потъмнели платна, но и нейните цветове бяха поддали на времето. Лицето бе очертано от два гордо настръхнали бакенбарда, между които строго гледаха две очи, сякаш току-що съзрели на другия край на плантацията някой роб, който е имал нахалството да се сгромоляса от преумора на земята. Отдолу пишеше: „Сър Йън Макалистър, командор на Британската империя.“

Мартин Торп сведе поглед към лейди Макалистър. Тя се бе отпуснала в стола насреща и си играеше с жицата на слуховия апарат, която висеше пред гърдите й. Помощникът на Мансън се опитваше да долови смисъла на думите й сред безкрайните мънкания и брътвежи, сред внезапните отклонения и недовършени фрази.

— И други хора са идвали, мистър Мартин — казваше лейди Макалистър.

Тя упорито продължаваше да го нарича мистър Мартин, макар че той на три пъти се представи.

— Само че аз не виждам защо трябва да го продавам. Тази компания беше на мъжа ми. Нали разбирате? Той основа всички тези плантации, от които сега идват парите. И ето че идват разни хора и ми казват, че искат да вземат компанията и да правят какви ли не неща с нея… да строят къщи и други подобни. Аз въобще не разбирам от тези работи и не мога да продавам…

— Но, лейди Макалистър…

Тя продължи да говори, сякаш изобщо не беше го чула, което беше вярно, защото от постоянното мачкане жицата на апарата й се беше откачила. Торп започваше да разбира защо предните кандидати са предпочели да потърсят други „фиктивни“ компании.

— Разбирате ли, моят скъп съпруг, мир на праха му, не ми остави кой знае колко много, мистър Мартин. Когато онези отвратителни китайци го убиха, аз бях на почивка в Шотландия и въобще не се върнах в Борнео. Посъветваха ме да не се връщам. Но ми казаха, че плантациите са част от компанията и че той ми е завещал голям дял от нея. Така че това наследство ми е завещано от него. Разбирате ли? Не мога да продам нещо, което ми е завещано от него…

Торп тъкмо се готвеше да каже, че компанията няма стойност, но навреме осъзна, че това едва ли е най-уместната фраза.

— Лейди Макалистър… — отново започна той.

— Говорете близо до апарата. Глуха е като пън — каза компаньонката на лейди Макалистър.

Торп й благодари с кимване и едва сега истински забеляза присъствието й. Тя преваляше шейсетте и имаше вид на онези угрижени жени, които някога са разполагали със себе си, но след като въртележката на съдбата им е отредила тежки дни, са се принудили да търсят оценяването си при други хора, често пъти при свадливи, опаки, трудни господари, които имат пари да си наемат прислуга.

Торп стана и се приближи до креслото на старицата. Наведе се над слуховия й апарат.

— Лейди Макалистър, хората, които аз представлявам, не искат да променят компанията. Напротив, те искат да вложат в нея много пари и отново да я направят богата и известна. Ние искаме да направим от плантациите онова, което са били по времето на вашия съпруг…

Беше минал един час от началото на разговора и едва сега за пръв път в очите на старицата проблесна някаква светлинка.

— По времето на моя съпруг ли? — попита тя.

— Да, лейди Макалистър — извика Торп и посочи фигурата на тиранина от стената. — Искаме да възстановим делото на неговия живот във вида, в който той би искал да го види. Искаме да превърнем плантациите на Макалистър в паметник на неговия живот и на неговото дело.