Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

— Съществуват ли други транспортни връзки? — попита Мансън.

— На практика няма никакви пътища — каза Ендийн. — Река Зангаро тръгва от северната граница и тече съвсем близо до морския бряг, пресичайки почти цялата територия на републиката. Влива се в морето малко преди южната граница. На устието са разхвърляни няколко кейчета и бараки, които оформят малко пристанище за износ на дървесина. Но истински кейове няма, а и дърводобивът на практика е бил прекратен след обявяването на независимостта. Река Зангаро тече почти успоредно на брега, като леко се приближава към него, и всъщност разделя страната на две. Тази равнина, разположена откъм морето, завършва с блатиста мангрова гора, което прави крайбрежната ивица недостъпна за големи и малки кораби. Другата част е вътрешността отвъд. На изток от реката е планината, а отвъд нея — вътрешността. По реката могат да плават баржи, но никой не проявява интерес към това. Северната съседка има модерна столица с дълбоководно пристанище. Самата река Зангаро завършва с плитко затлачено устие.

— Кажи ми нещо за износа на дървесина. Как са го осъществявали?

Ендийн извади от папката една карта на републиката с по-голям мащаб и я постави върху масата. Посочи с молив устието на Зангаро в южната част на страната.

— Добивали са дървесината по горното течение. Покрай речния бряг или в подножието на планината. Там все още има доста хубава дървесина, но след обявяването на Независимостта никой не проявява интерес към нея. Смъквали трупите по реката до устието и ги складирали там. Корабите пускали котва навътре в морето, а трупите били изтегляни до тях с влекачи. После ги вдигали на борда със собствените си кранове. Въобще не става дума за мащабна операция.

Мансън съсредоточено се взираше в картата. Погледът му спираше последователно на седемдесетте мили крайбрежна ивица, на реката, която течеше почти успоредно с нея, на непроходимата блатиста мангрова гора между сушата и морето и на планинската верига отвъд реката. Той успя да различи масива, който го интересува, но не каза нищо по този повод.

— Какво е състоянието на главните пътища? Трябва да има такива.

Ендийн се подготви за ново обяснение.

— Столицата е забита ето тук, на края на този сплескан полуостров, по средата на крайбрежната ивица. Обърната е към открито море. Разполага с малко пристанище — единственото истинско пристанище в страната. Малко извън града полуостровът се свързва с основната суша. Има един път, който следва гръбнака на полуострова и влиза на шест мили навътре в източна посока. Ето на това място се разклонява. Едното отклонение завива надясно, в южна посока. Има седем мили макадамова настилка. Следват двайсет мили черен път, който се губи някъде по бреговете на устието. Другото отклонение завива наляво и поема в северна посока през равнината на запад от реката и стига до северната граница. На това място има пропускателен пункт, охраняван от десетина заспали и корумпирани войници. Няколко души ми казаха, че те въобще не можели да четат и нямало как да разберат дали към паспорта е приложена виза. Подкупваш ги с няколко лири и преминаваш.

— А пътят, който води към вътрешността? — попита сър Джеймс.

Ендийн посочи с пръст.

— Дори не е отбелязан на картата. Толкова е малък. Всъщност, ако след разклонението поемете на север, след няколко мили ще стигнете до отклонение вдясно, което води към вътрешността. Пътят е черен. Той пресича останалата част от равнината, а после и река Зангаро по един паянтов дървен мост…

— Значи този мост е единствената връзка между двете части на страната? — попита Мансън учудено.

Ендийн сви рамене.

— Това е единственият брод за моторни превозни средства. Но такива почти няма. Местните жители пресичат реката с канута.

Мансън смени темата, макар че очите му си останаха залепени в картата.

— Кажи ми нещо за племената, които живеят там.

— Те са две — каза Ендийн. — На изток от реката е територията на племето винду. Всъщност по-голямата част от племето живее отвъд източната граница. Вече казах, че границите са условни. Равнината на запад от реката и към морето, включително и полуостровът, на който се намира столицата, влиза в територията на племето каджа. Двете племена се мразят взаимно.

— Население?

— Във вътрешността е почти невъзможно да се преброи. Официалната цифра е 220 000 жители в цялата страна. 3 000 души от племето каджа и някъде около 190 000 души от племето винду. Но тези цифри се базират на догадки. Всъщност само племето каджа може да бъде преброено с някаква точност.