Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

— Как стоят нещата с руснаците?

— Тяхното посолство е най-голямото и навярно имат известно влияние върху президента по въпросите на външната политика, от която той нищо не разбира. Съветниците му са главно зангарийци, завършили образованието си в Москва. Но самият той не е учил в Москва.

— Разполагат ли въобще с някакъв потенциал? — попита сър Джеймс.

Ендийн бавно кимна с глава.

— Мисля, че разполагат с достатъчен потенциал, който при положение, че се разработи и се управлява добре, би им осигурил един приличен жизнен стандарт. Населението е малобройно, нуждите му са ограничени. На базата на една добра местна икономика биха могли да се самозадоволяват с храна и дрехи. Ще им трябва и малко твърда валута за належащи допълнителни разходи. Това би могло да стане, но дори и сега нуждите са толкова нищожни, че благотворителните хуманитарни агенции са в състояние да ги задоволяват изцяло. Само че хората им постоянно биват нападани, техниката им бива разбивана и разграбвана, а даренията се крадат и се продават за лична облага на управниците.

— Казваш, че племето винду не е много работливо. А племето каджа?

— И те не са — каза Ендийн. — Седят по цял ден, а когато някой им се стори опасен, се потулват в джунглата. Плодородната равнина ражда достатъчно, за да ги изхранва. Това напълно ги задоволява.

— Кой тогава е обработвал плантациите по колониално време?

— Ами губернаторът докарал около 20 000 негри от някъде другаде. Те се заселили в страната и досега живеят там. Заедно със семействата си наброяват около 50 000 души. Но колониалните власти така и не им дали избирателни права и затова не са участвали в изборите при обявяването на независимостта. Ако има някаква работа, именно те я вършат.

— Къде живеят? — попита Мансън.

— Около 15 000 все още живеят по колибите си насред плантациите, макар че сега, когато цялата техника е съсипана, не се намира особено много работа. Останалите са се преместили в Кларънс и преживяват кой както може. Живеят в няколко гета, пръснати покрай пътя, който свързва столицата с летището.

В продължение на пет минути сър Джеймс Мансън не вдигна поглед от картата. Мислеше съсредоточено за един планински масив, за един луд президент, за една клика обучени в Москва съветници и за едно руско посолство. Накрая въздъхна.

— Каква дивашка държава!

— Това е меко казано — откликна Ендийн. — Те още извършват ритуални публични екзекуции на централния площад. Смърт чрез накълцване на парчета. За целта си служат с мачете. При това доста често.

— И кой по-точно е творецът на този земен рай?

Вместо отговор Ендийн извади една снимка и я постави върху картата.

Сър Джеймс Мансън се озова лице в лице с африканец на средна възраст. На главата му бе надянат копринен цилиндър. Надолу беше облечен в черен редингот и провиснали панталони. Сцената очевидно отразяваше провъзгласяването на Независимостта, защото отзад, при стълбите на доста голяма сграда, стояха няколко представители на колониалните власти. Лицето под лъскавата черна коприна не беше кръгло, а дълго и изпито, с дълбоки бръчки от двете страни на носа. В ъгълчетата устните се закривяваха надолу и това създаваше впечатление за дълбока неудовлетвореност. Но очите приковаваха вниманието на наблюдателя. В тях имаше някаква стъклена неподвижност, характерна за очите на фанатиците.

— Това е той — каза Ендийн. — Главата му е пълна с бръмбари. Долен е и в червата. Западноафриканският папа Док. Ясновидец, медиум, освободител от бялото иго, спасител на своя народ, мошеник, крадец, шеф на полицията и инквизитор, който измъква признания. Човекът, който чува гласа на Всевишния и има видения. Негово Преосвещеновисокопревъзходителство президентът Жан Кимба.

Сър Джеймс Мансън продължи да се взира в лицето на човека, който, без дори да съзнава, седеше върху планина от платина на стойност десет милиарда долара.

„Интересно — помисли си той, — дали светът би забелязал неговата кончина?“

Не каза нищо на глас, но след като изслуша Ендийн, взе решение да подготви именно това събитие.

Преди шест години държавата, която владеела колонията, наречена сега Зангаро, решила под нарастващия натиск на световното обществено мнение да предостави независимост на тази територия. Стъкмили набързо една подготвителна кампания сред населението, което нямало никакъв опит в самоуправлението, и насрочили общите избори и обявяването на Независимостта за следващата година.