Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

Когато корабната верига задрънча по пътя си към дъното, Шанън се загледа към брега, зает в по-голямата си част от бедните квартали на столицата.

Времето беше мрачно, но не валеше. Облаците образуваха парников похлупак. Наемникът усещаше прилепналата за гърба му мокра риза. Оттук нататък щеше да е така. Погледът му се отклони към централната част на града. Там се издигаше голям хотел, обърнат към залива. Някъде там би трябвало да е Лангароти. Може би още не беше пристигнал. Но корабът не можеше да остане тук прекалено дълго. В случай че корсиканецът не се появи до вечерта, щеше да се наложи да измислят някаква причина за удължаване на престоя им. Например повреда в хладилната инсталация. Един кораб не може да отплава с такава повреда. Шанън отмести поглед от хотела и се загледа към пристанищните катерчета, които се въртяха около привързания за кея огромен кораб на „Елдър Демпстър.“

Корсиканецът бе видял „Тоскана“ още преди да пусне котва, а сега тичаше обратно към града. Той прекара във Фрийтаун цяла седмица и събра хората, които искаше Шанън. Те не бяха от племето на местните жители, но това нямаше особено значение. Хамалите по принцип са от различни племена.

Малко след два часа към „Тоскана“ се приближи един катер. На кърмата му стоеше изправен един униформен служител. Оказа се, че това е началникът на митницата. Той се качи на борда със своите безупречно бели чорапи, шорти в цвят каки, прилежно изгладена куртка, лъскави пагони и твърда фуражка, която сочеше право напред. Извън бутафорията оставаха абаносовите колене и лъчезарното черно лице. Шанън го посрещна, заяви, че е представител на собственика, протегна ръка за крепко здрависване и покани митничаря в каютата на капитана.

Там вече чакаха три бутилки уиски и три картона цигари. Митничарят се настани под прохладния полъх на климатичната инсталация и надигна поднесената му бира. После хвърли бегъл поглед на митническата декларация, в която пишеше, че „Тоскана“ пренася резервни части за петролните сонди на компанията АГИП, които са разположени в шелфа на Камерун. Нямаше и дума за Испания или Югославия. Изброяваха се и няколко други артикула от товара — лодки (надуваеми), двигатели (извънбордови) и тропически дрехи, предназначени за работниците на платформите. На връщане корабът щеше да натовари какао и кафе от Сан Педро, Бряг на слоновата кост, а оттам щеше да се отправи обратно към Европа. Митничарят навлажни печата с дъха си и постави знака на одобрението си. Час по-късно си тръгна с подаръците в торбата.

Малко след шест часа, когато се позахлади, Шанън различи една лодка, която идваше откъм брега. По средата гребяха двамата местни жители, които редовно прекарваха хора до закотвените в залива кораби. Зад тях седяха други седем африканци, които държаха вързопи пред коленете си. На носа се виждаше фигурата на единствения бял в групата. Лодката сръчно се долепи до корпуса на „Тоскана“ и Жан-Баптист Лангароти чевръсто се покатери по спуснатата въжена стълба.

Един по един вързопите минаха от люлеещата се лодка на борда на кораба, а след тях се качиха и седмината африканци. Макар че беше малко неразумно да го правят на такова малко разстояние от сушата, Вламенк, Дюпре и Семлер се спуснаха към негрите и взеха да ги потупват по гърбовете и да се здрависват с тях. Африканците бяха ухилени до ушите и изглеждаха не по-малко радостни от наемниците. Валденберг и първият помощник наблюдаваха сцената с изумление. Шанън даде знак на капитана да подготви кораба за отплаване.

След смрачаване, докато всички седяха на групички на палубата и се наслаждаваха на прохладния морски бриз, Шанън представи на Валденберг новите хора. Те бяха стари познати на наемниците. Шестима от африканците бяха съвсем млади. Казваха се Джони, Патрик, Джинджа (по прякор Джинджър), Сънди, Бартоломю и Тимъти.

Всички те се бяха сражавали заедно с наемниците и бяха обучавани от тях. Калени в не една битка, те не биха трепнали и в най-тежкия бой. И шестимата бяха верни на своя вожд. Седмият беше по-възрастен. Той се усмихваше по-малко и се държеше с достойнство. Шанън го наричаше „доктора“. Той също беше верен на своя вожд и на своя народ.

— Как са нещата у вас? — попита го Шанън.

Доктор Окойе тъжно поклати глава.

— Зле — каза той.

— Утре започваме работа — каза му Шанън. — Утре започваме да се готвим.

През останалата част от пътя Шанън не даде на хората си и една свободна минута. Само африканецът, когото наричаше „доктора“, беше освободен от общата работа. Другите бяха разделени на групи и получиха конкретни задачи.