Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

Когато капитанът се оттегли в каютата си, за да изчисли курса и скоростта, Шанън остана сам при парапета. Край кърмата кръжаха гларуси — преследваха огризките, които Сиприани изхвърляше от камбуза, докато приготвяше обеда. Гладните птици грачеха и се гмуркаха в бялата диря, за да уловят поредното парче хляб или зеленчук.

И най-глухият слушател би доловил сред писъците на чайките още един звук — нечия уста си подсвиркваше мелодията „Испански Харлем“.

Далеч на север един друг кораб вдигна котва и под напътствията на лоцмана се отправи към изхода на пристанището Архангелск. Моторният кораб „Комаров“ беше на десет години и поемаше малко над пет хиляди тона товар.

Атмосферата на мостика беше топла и уютна. Капитанът и лоцманът стояха един до друг и гледаха напред към открито море. И двамата държаха чашки с топло кафе. Рулевият следваше определения от лоцмана курс, а вляво от руля екранът на радара светваше и загасваше в безпределен ритъм. При всяко завъртане дългата му иридесцентна ръка хващаше осеяния с парчета лед океан и далеч отвъд стените на онези ледове, които никога не се размразяват. Дори и през лятото.

Двама души се бяха опрели на парапета при кърмата, точно под знамето със сърпа и чука, и гледаха към отдалечаващото се руско арктическо пристанище. Доктор Иванов лапна смачкания филтър на лютата си цигара и вдъхна щипещия солен морски въздух. И двамата бяха загърнати в топли дрехи, защото дори и през юни късите ръкави не са за препоръчване по тези ширини. Човекът до Иванов беше неговият помощник. Младеж, който се вълнуваше от първото си излизане зад граница.

— Другарю Иванов — обърна се той към шефа си.

Иванов извади угарката от устата си и я захвърли в пенливата диря.

— Виж какво, приятелю — каза той. — Сега сме вече на кораба и можеш да ме наричаш Михаил Михайлович.

— Но в института…

— Сега не сме в института. В близките месеци ще живеем съвсем близко един до друг в затвореното пространство на кораба или в джунглата.

— Разбирам — каза младежът, но ентусиазмът му не спадна. — Ходили ли сте в Зангаро?

— Не — каза началникът му.

— Но в Африка сте били.

— Да, в Гана.

— Какво представлява?

— Джунгли, блата, комари, змии и хора, които не разбират какво им говориш.

— Но те сигурно говорят английски — каза помощникът. — Ние с вас няма да имаме проблеми.

— Не, в Зангаро не говорят английски.

— Така ли?

Младежът бе прочел кратката статия за Зангаро в енциклопедията, която бе взел от библиотеката на института.

— Капитанът ми каза, че ако времето е хубаво, ще стигнем в Кларънс след двайсет и два дни. Точно за техния Празник на Независимостта.

— Какъв късмет — каза Иванов и се отдалечи.

Когато подмина нос Спартел и навлезе от Средиземно море в Атлантическия океан, „Тоскана“ изпрати до Гибралтар радиограма за препредаване в Лондон. Тя бе адресирана до мистър Уолтър Харис. В нея се казваше: „Щастлив обявява вашият брат напълно оздравя.“ Това означаваше, че „Тоскана“ е отплавала и се движи по график. Някои леки изменения в съобщението за здравето на брата на мистър Харис биха означавали, че корабът или е закъснял, или се е натъкнал на проблеми. Липсата на съобщение би означавала, че испанските власти не са позволили на „Тоскана“ да напусне пристанището.

Същия следобед в кабинета на сър Джеймс Мансън се състоя един разговор.

— Чудесно! — каза магнатът, когато Ендийн му съобщи новината. — След колко време ще стигнат до целта?

— След двадесет и два дни, сър Джеймс. Днес тече осемдесет и вторият ден от предвидените в проекта сто дни. Шанън възнамеряваше да тръгне от Европа на осемдесетия ден. В този случай би имал на разположение двайсет дни. Беше изчислил седемнайсет-осемнайсет дни за път със съответен резерв в случай на лошо време или авария. Така че дори и да беше потеглил според графика, щеше да има четири дни аванс.

— По-рано ли ще щурмува?

— Не, сър. Датата на щурма си остава непроменена. Ако се наложи, ще остави кораба на дрейф някъде в открито море.

Сър Джеймс Мансън се разхождаше напред-назад из кабинета.

— А как вървят нещата във вилата? — попита той.

— Всичко е уредено, сър Джеймс.

— Тогава не разбирам какво още правиш в Лондон. Бързо отивай в Париж, извади си виза за Котону и иди да намериш нашия нов служител полковник Боби. Вземи го със себе си в онази съседна на Зангаро република. Ако нещо се опъва, предложи му още пари. Като стигнеш в Африка, подготви камиона и ловните пушки и щом получиш от Шанън сигнала, че през нощта ще атакува, съобщи новината на Боби. Ще го накараш да се подпише под рудодобивната концесия като президента Боби. Ще сложиш дата с един месец напред и ще ми изпратиш трите екземпляра с препоръчана поща в три отделни плика. Докато Шанън ти подаде втори сигнал, че всичко е минало успешно, ще държиш Боби под ключ. В този момент ще се включиш в играта. Между другото този бодигард, когото мислиш да вземеш със себе си, готов ли е?