Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

Както във всички средиземноморски пристанища, и тук има три отделни секции — една за търговските кораби, друга за яхти и туристически лодки и трета за рибарските съдове. В Кастелон търговската секция се пада вляво, когато гледаш към морето, и както във всяко испанско пристанище, тя е оградена с телена мрежа, а порталът й денонощно се охранява от въоръжен пост на „Гуардия Сивил“. В центъра се намира сградата на пристанищната администрация, а до нея се издига прекрасен яхтклуб с ресторант, който в едната посока гледа към търговското пристанище, а в другата към яхтите и рибарските кейове. Зад централната сграда на пристанището, малко към сушата, е разположена дълга редица складове.

Шанън зави наляво и спря встрани. Слезе от колата и продължи пеша. Някъде по средата на оградата забеляза портала. Пред него имаше малка будка, в която дремеше постовият. Порталът беше заключен. Малко по-нататък Шанън надникна през оградата. С въздишка на облекчение съзря „Тоскана“ в далечния край на кея. Подготви се да чака до шест часа.

В шест часа без петнайсет отново се появи пред портала. Усмихна се на постовия, който му отвърна с хладен поглед. Слънцето вече изгряваше и Шанън успя да различи двата военни автомобила и камиона, които бяха паркирани на стотина метра. Край тях обикаляха седем-осем войници. В шест и десет се появи една цивилна кола. Спря пред портала и свирна с клаксона. От нея слезе дребен, енергичен испанец. Шанън се приближи към него.

— Сеньор Москар?

— Si. 39 39 Да (исп.) — Б.пр.

— Казвам се Браун. Аз съм морякът, който трябва да се качи на кораба.

Испанецът сбърчи вежди.

— Por favor? Que? 40 40 Какво, моля? (исп.) — Б.пр.

— Браун — повтори Шанън. — „Тоскана“.

Лицето на испанеца светна.

— Ah, si. El marinero. 41 41 Ах, да. Морякът. (исп.). — Б.пр. Елате, моля.

Порталът беше отворен. Москар си показа пропуска. После посочи Шанън и изломоти нещо на постовия и на митничаря, който стоеше до портала. Кат улови на няколко пъти думата „marinero“. Провериха му паспорта и моряшката карта. Москар тръгна към митницата и Шанън го последва. Час по-късно вече беше на борда на „Тоскана“.

Претърсването започна в девет часа. Без предупреждение. Поискаха митническата декларация и внимателно я разгледаха. Тя беше напълно изрядна. На кея точно пред кораба спряха мадридският камион и двата военни автомобила. Командирът на конвоя, кльощав и блед армейски капитан с мавърско лице и тънки устни, размени няколко думи с двама митничари. После митничарите се качиха на борда. Москар ги последва. Провериха товара, за да се уверят, че отговаря на вписаното в декларацията. Надникнаха във всички ъгълчета и нишички, но не и под дъските на главния трюм. Отвориха складовото помещение, огледаха заплетените вериги, варелите с масло, кутиите с боя и отново затвориха вратата. Основният въпрос, който ги интересуваше, беше защо капитан Валденберг е наел седем души за такъв малък кораб. Капитанът им обясни, че Дюпре и Вламенк са моряци, които са изпуснали кораба си в Бриндизи и сега пътуват с „Тоскана“ до Малта. Версията беше, че нямат моряшки карти, защото всичките им вещи са останали на борда на техния кораб. Когато го попитаха за име, Валденберг изтърси името на един кораб, който беше видял в пристанището на Бриндизи. Испанците се спогледаха. После настъпи мълчание. Единият, явно началникът, погледна надолу към капитана, сви рамене и слезе от кораба. Двайсет минути по-късно товаренето започна.

В дванайсет и половина по обед „Тоскана“ напусна кастелонското пристанище и се насочи на юг към нос Сан Антонио. Кат Шанън се почувства отмалял едва сега, когато всичко свърши. Беше сигурен, че оттук нататък вече нищо не може да го спре. Наемникът стоеше подпрян на парапета и гледаше към пищно зелените портокалови плантации южно от Кастелон, които все повече се смаляваха. Зад гърба му се появи Карл Валденберг.

— Това последната спирка ли беше? — попита той.

— Последната, при която трябваше да отваряме трюмовете — каза Шанън. — Остава да вземем няколко души от едно място по африканското крайбрежие, но няма да влизаме в пристанището. Хората ще дойдат от брега с лодки. Няколко хамали. Или поне така ще пише в документите им.

— Имам карти само до пролива Гибралтар — отбеляза Валденберг.

Шанън бръкна в джоба на якето си и извади цял сноп морски карти — половината от онези, които Ендийн му даде в Рим.

— С тези тук — каза той, подавайки ги на капитана, — ще стигнем до Фрийтаун, Сиера Леоне. — Там ще пуснем котва и ще качим новите хора на борда. Моля ви да направите така, че да пристигнем във Фрийтаун на втори юли. На тази дата ще ни чакат.