Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

Накрая Валденберг изрече: „Gott in Himmel“! 42 42 Боже в небесата! (нем.) — Б.пр.

В този момент всички започнаха да говорят. През следващия един час Шанън отговаряше на въпроси. Валденберг искаше да се увери, че ако нещо се обърка, оцелелите ще се върнат на борда и „Тоскана“ ще успее да се скрие зад хоризонта далеч преди изгрев слънце. Шанън го убеди, че точно така и ще стане.

— Всъщност имаме само вашата дума за това, че те не разполагат с бойни кораби — каза капитанът.

— Моята дума е достатъчна — отвърна Шанън. — Казвам ви, че нямат бойни кораби.

— Това, че вие не сте ги видели…

— Сигурен съм, че нямат — отсече Шанън. — Разговарях с хора, които са там от години. Нямат никаква военна флота.

Шестимата африканци не попитаха нищо. Всеки от тях щеше да се държи плътно за наемника, който го води, с пълната убеденост, че той знае какво върши. Седмият, докторът, попита къде ще бъде по време на щурма и се съгласи да остане на кораба. Четиримата наемници поставиха някои чисто технически въпроси, на които Шанън отговори с технически термини.

Когато призори се качиха отново на палубата, шестимата африканци се изтегнаха върху спалните си чували и бързо заспаха. Шанън винаги завиждаше на способността им да заспиват по всяко време, на всяко място и при почти всякакви обстоятелства. Докторът се оттегли в каютата си. Същото стори и първият помощник Норбиато, който след няколко часа застъпваше на вахта. Валденберг се прибра в щурманската кабина и „Тоскана“ започна отново да плава към крайната си цел. Оставаха само три дни.

Петимата наемници се скупчиха на задната палуба и продължиха да говорят почти до обед. Те одобриха плана на атаката и оцениха предварителното разузнаване на Шанън като точно и акуратно. Ако нещо се беше променило от неговото посещение насам, ако охраната ненадейно беше подсилена, съществуваше реален риск да загинат и те го съзнаваха. Бяха малко, отчайващо малко, и всичко висеше на косъм. Уговориха се, че ако не успеят да победят за двайсет минути, ще се изтеглят обратно при лодките и бързо ще се върнат на кораба. Поне онези от тях, които могат да го направят. Наемниците разбираха, че никой няма да се занимава с ранените и в случай, че някой бъде обездвижен, той може да се надява на един последен подарък от колегите си — бързия край, който е за предпочитане пред залавянето и мъчителната смърт. Това беше част от правилата на играта, а на тях неведнъж им се бе налагало да ги спазват.

Малко преди дванайсет часа се разделиха и отидоха да си легнат.

На сутринта на ден Деветдесет и девети всички се събудиха рано. Шанън не мигна до среднощ. Остана на мостика. Двамата с Валденберг наблюдаваха малкия екран на радара, който вече хващаше в периметъра си бреговата ивица.

— Искам да се доближите до брега на един бинокъл разстояние южно от столицата — каза наемникът. — Сутринта ще поемем на север. По обяд трябва да сме ето тук.

Пръстът му посочи шелфа на съседната на Зангаро република. През тези двайсет дни Шанън започна постепенно да вярва на германския капитан. След като получи парите си в Плоче, Валденберг даваше всичко от себе си за успешния изход на операцията. Ирландецът беше уверен, че докато трае сражението, капитанът ще държи кораба в готовност на четири мили от брега, малко на юг от Кларънс, и ако по радиостанцията долети сигнал за опасност, ще изчака оцелелите да се приберат на „Тоскана“ със своите лодки и едва тогава ще се отправи с пълна пара към открито море. Шанън не можеше да си позволи да остави на борда някой от своите хора и затова трябваше да вярва на Валденберг.

Наемникът вече бе нагласил корабната радиостанция на уговорената с Ендийн честота. Първото съобщение трябваше да предаде по обед.

Утрото се нижеше бавно. Шанън гледаше през корабния телескоп устието на река Зангаро. На хоризонта се виждаше дългата зелена линия на мангровите гори. Някъде към десет часа ирландецът забеляза, че линията прекъсва. На това място се намираше Кларънс. Вламенк, Лангароти, Дюпре и Семлер се изредиха пред телескопа. И четиримата разгледаха белезникавото петно в далечината. Всички пушеха цигара след цигара и се шляеха насам-натам по палубата, напрегнати и отегчени от дългото чакане. Сега, когато бяха толкова близко, им се щеше час по-скоро да влязат в бой.

По обяд Шанън започна да предава съобщението. Изрече го ясно в микрофона на радиостанцията. То се състоеше от една-единствена дума: „Плантен“. Той продължи да излъчва тази дума на всеки десет секунди в продължение на пет минути. През следващия половин час на три пъти повтори същата процедура. Надяваше се, че някъде на сушата Ендийн го е чул. Думата означаваше, че Шанън и хората му са пристигнали навреме, заели са позиция и ще щурмуват двореца на Кимба в малките часове на следващата нощ.