Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

Валденберг раздаде хиляда от всичките две хиляди и петстотин лири, които бе получил в пътнически чекове от Шанън. Механикът, който беше щастлив, че пак се е махнал от родината си, взе своите 250 лири, пъхна ги в джоба си и се върна в машинното. Излезе, без да каже и една дума. Първият помощник Норбиато се поразпали, когато си представи испанския затвор, но прибра своите 600 лири и се захвана да изчислява колко още му трябват, за да може и той един ден да си купи кораб. Матросът Сиприани едва ли не се зарадва, когато разбра, че на кораба има контрабандна стока. Той взе своите 150 лири, въодушевено каза „Благодаря“ и излезе, мълвейки: „Това е то, животът.“ Той имаше слабо въображение и не знаеше нищо за испанските затвори.

Когато приключи тази церемония, отвориха сандъците, опаковаха оръжието в полиетилен и го складираха дълбоко под трюма в извивката на корпуса. Откованите дъски отново отидоха по местата си, а отгоре струпаха безобидни сандъци с дрехи, надуваеми лодки и извънбордови двигатели.

Накрая Семлер каза на Валденберг, че няма да е лошо да изместят варелите с „Кастрол“ към дъното на складовото помещение, и когато му съобщи каква е причината, сънародникът му най-после загуби самообладание. Загуби и добрия си тон и си послужи с няколко израза, които могат да се окачествят като непристойни.

Семлер го успокои и двамата седнаха над поредните бири, а „Тоскана“ пореше вълните на юг към канала Отранто и Йонийско море. Накрая Валденберг започна да се смее.

— Шмайзери — каза той. — Проклетите шмайзери. Mensch 36 36 Човече. (нем.) — Б.пр. , светът отдавна ги беше забравил.

— Сега пък ще си ги припомни — каза Семлер.

Валденберг изглеждаше замислен.

— Знаеш ли — каза той след доста дълга пауза. — Ще ми се и аз да сляза с вас на брега.

Когато Шанън пристигна, Саймън Ендийн четеше вестник „Таймс“. Купи си го от Лондон, преди да отпътува за Рим. Фоайето на хотел „Екселсиор“ беше празно, понеже повечето от гостите пиеха своето късно утринно кафе на терасата, докато гледаха хаотичната върволица от автомобили и се опитваха да надвикат шума на двигателите.

Шанън избра този град за място на срещата, защото се намираше между Дубровник и Мадрид. За първи път идваше в Рим и недоумяваше защо туристическите справочници сипят толкова хвалебствия. В момента вървяха най-малко седем стачки, едната от които беше на боклукчиите. Целият град вонеше, а по улиците се подмятаха смачкани плодове и всякакви други отпадъци.

Наемникът се отпусна в креслото до помощника на сър Джеймс и се наслади на прохладата в това затворено помещение, след като прекара цял час в едно душно такси.

Ендийн го изгледа.

— Отдавна не сте се обаждали. Моите съдружници бяха започнали да си мислят, че сте избягали. Длъжен бяхте да се обадите.

— Нямаше смисъл да ви търся, защото нищо ново не беше се случило. Този кораб все пак не е самолет и му трябва време да стигне от Тулон до Югославия. А през този период нямаше какво да се докладва — каза Шанън. — Между другото, носите ли картите?

— Разбира се.

Ендийн посочи издутото дипломатическо куфарче до креслото си. След като получи писмото на Шанън, той обиколи в продължение на няколко дни трите най-известни картографски фирми на „Ледънхол Стрийт“ в Лондон и купи на части морски карти на цялото африканско крайбрежие от Казабланка до Кейптаун.

— Защо, по дяволите, са ви толкова много карти? — попита той раздразнено. — Една-две щяха да ви свършат работа.

— За сигурност! — отсече Шанън. — Ако ме спрат на митницата или ако претърсят кораба, една-единствена карта би издала крайната цел на пътуването. А така никой, дори и капитанът, няма да е в състояние да разбере коя част от крайбрежието ме интересува. Ще разкрия тайната едва в последния момент, когато ще е късно за всякакви гафове. Надявам се, че носите и диапозитивите.

— Да, разбира се.

Другата задача на Ендийн беше да направи диапозитиви на всички снимки, които Шанън бе донесъл от Зангаро, а също и на картите и скиците на Кларънс и останалата част от зангарийския бряг.

Самият Шанън купи един диапроектор от безмитния магазин на лондонското летище и го изпрати на „Тоскана“ още докато корабът беше в Тулон.

Наемникът даде на Ендийн пълен отчет за хода на подготовката. Отбеляза престоя си в Брюксел, товаренето на шмайзерите и другото оборудване в Тулон, спомена за разговорите си с Шлинкер и Бейкър в Хамбург и за югославската партида, качена на борда преди няколко дни в Плоче.