Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

— Не и в пристанището, от което се взема нов товар — каза Шанън.

— Не сме се пазарили за оръжие — повтори Валденберг.

— Но сте се пазарили за прехвърляне на незаконни емигранти в Англия — изтъкна Шанън.

— Те стават незаконни едва когато стъпят на британска земя. А дотогава „Тоскана“ отдавна може да е извън териториални води. Емигрантите слизат на брега с лодки. Оръжието е друга работа. Щом не е вписано в декларацията, значи е незаконно. Всъщност защо не го впишем? Ще посочим, че това оръжие се транспортира законно от Плоче до Того. После никой не може да докаже, че сме се отклонили от курса.

— Защото, ако испанските власти разберат, че на борда има оръжие, няма да ни пуснат в пристанището на Валенсия, нито в което и да е друго испанско пристанище. Дори и транзитно. Камо ли да ни позволят да натоварим още оръжие. Затова не бива да упоменаваме сандъците в декларацията.

— И какво ще пишем? Откъде сме тръгнали за Испания?

— От Бриндизи — отговори Шанън. — Там сме чакали за товар, но не е пристигнал навреме. Собствениците са ви наредили да поемете курс към Испания за нов товар, предназначен за Латакия. Вие, разбира се, сте се подчинили.

— А ако испанската полиция претърси кораба?

— Няма защо да го правят — каза Шанън. — Но за всеки случай ще трябва да скрием сандъците долу под трюма.

— Ако все пак го открият там, сме загубени — отбеляза Валденберг. — Ще решат, че пренасяме оръжие за баските терористи. Никога няма да излезем от затвора.

Разговорът продължи до три часа след полунощ. Уговориха се за 5 000 лири, половината преди товаренето, другата половина след отплаването от Валенсия. За спирката в африканското пристанище не се предвиждаше допълнително заплащане. Там нямаше да има никакви рискове.

— Вие ли ще съобщите на екипажа? — попита Шанън.

— Аз ще им съобщя — уверено отговори Валденберг.

Шанън беше сигурен, че ще го направи.

Ирландецът се върна в хотела и плати на Бейкър 3 600 долара — третата четвъртина от цената на оръжието. После се опита да заспи, но сънят не идваше. Нощта беше гореща и потта се стичаше на ручеи по лицето му, а в главата му бе заседнал образът на „Тоскана“, която чака в пристанището на стотина метра от оръжието в склада на митницата. Молеше се всичко да мине гладко. Усещаше, че вече е съвсем близо до целта. Само три кратки церемонии го деляха от точката, в която никой не можеше да го спре с каквито и да било средства.

Товаренето започна в седем часа. Слънцето отдавна беше изгряло. Изкараха сандъците от склада с колички, съпровождани от един въоръжен с автомат митничар, и кранът на „Тоскана“ ги вдигна на борда. Те не бяха много големи и долу в трюма с лекота ги отместваха, преди да ги издърпат с въжета до дъното на помещението. В девет часа всичко беше свършило и капакът на трюма беше затворен.

Валденберг заповяда на механика да се готви за отплаване, а на него не му трябваше второ нареждане. По-късно Шанън научи, че сърбинът бил станал необичайно словоохотлив, когато му казали, че от Бриндизи корабът поема курс към родината му. Явно в Югославия полицията го търсеше. В Плоче той остана през цялото време скрит в машинното отделение и никой не го закачи.

Докато „Тоскана“ напускаше пристанището, Шанън пусна в ръката на Бейкър остатъка от 3 600 долара, а също и петстотинте лири за Зилжак. Преди това, докато кранът още вдигаше сандъците на борда, Вламенк изби капаците на пет от тях, избрани наслуки, и провери съдържанието им. После махна на Семлер, който стоеше на палубата, а германецът си издуха носа, като по този начин даде сигнал на Шанън. Нито Бейкър, нито Зилжак забелязаха тази операция, която имаше за цел да установи дали в сандъците няма старо желязо. В света на оръжието са се случвали и такива неща.

Бейкър плати уж от собствения си джоб петстотинте лири на Зилжак, а югославянинът се погрижи шефът на митницата да не остане без залък. После Алън Бейкър и неговият „помощник“ напуснаха града.

Това беше Ден шейсет й седми от календара на Шанън.

Веднага след като „Тоскана“ излезе в открито море, капитан Валденберг се зае да уреди нещата с екипажа. Един по един тримата моряци бяха привикани в капитанската каюта за кратък разговор. Никой от тях не подозираше, но ако бяха отказали да продължат да служат на борда на „Тоскана“, щяха да се случат доста неприятни инциденти. Едва ли другаде един човек може тъй лесно да изчезне, както на кораб, който плава в открито море през нощта. А Вламенк и Дюпре можеха да пратят всеки от членовете на екипажа да лети доста дълго, преди да се озове във водата. Може би именно тяхното присъствие реши въпроса. Тъй или иначе, нямаше никакви протести.