Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

— Отиде ми лятото! — викаше Иванов, докато жена му му подаваше кожуха и кожения калпак. — Цялото ми лято отиде! А там сега започва сезонът на дъждовете.

Кат Шанън и Курт Семлер се върнаха на кораба на следващата сутрин и за пръв път се срещнаха с капитан Алесандро Спинети. Той беше жилав старец с костеливо като орех лице. Бяла фланелка покриваше все още мускулестата гръд, а на главата му бе кривната бяла фуражка.

Договарянето започна веднага, преди още да са се оттеглили в кантората на адвоката на капитана, човек на име Джулио Понти, който приемаше клиентите си на една от тесните пресечки на шумната и размирна „Виа Грамши“. В защита на синьора трябва да се отбележи, че с приближаването към неговата кантора проститутките ставаха по-скъпи и по-представителни.

В Италия всяка дейност, която трябва да се регламентира пред Закона, се придвижва със скоростта на охлюв, при това охлюв, болен от артрит.

Вече се бяха договорили за условията. Карл Валденберг преведе на италиански предложените от Шанън клаузи и капитан Спинети ги прие. Клаузите предвиждаха 26 000 лири за кораба, изплатени във валута и в страна, посочени от капитана; шестмесечен капитански договор за първия помощник при два пъти по-висока заплата от тази, която получава в момента; избор за другите двама членове на екипажа да останат на работа със сегашната си заплата или да напуснат с обезщетение от 500 лири за юнгата и 1 000 лири за механика.

Шанън вече беше решил да помоли матроса да напусне, но смяташе на всяка цена да задържи механика — навъсен сърбин, който според Валденберг можеше да омагьоса двигателите, та да ги закарат, ако ще, и до ада. Сърбинът малко говореше и още по-малко питаше, а освен това документите му вероятно не бяха съвсем редовни и тази работа му трябваше.

За да укрие част от данъците си, капитанът бе вложил преди много години 100 лири в учредяването на малка частна компания, която се наричаше „Спинети Маритимо Шипинг Къмпани“. Тя имаше 100 обикновени акции, от които Спинети държеше деветдесет и девет. Неговият адвокат синьор Понти притежаваше една акция и беше секретар на компанията. Продажбата на „Тоскана“, единственият актив на компанията, следваше да се осъществи чрез продажба на самата компания „Спинети Маритимо“. Това напълно устройваше Шанън.

Това, което не го устройваше обаче, беше, че за да се уточнят всички детайли по договора, трябваше в пет поредни дни да се срещат с адвоката. И това беше само първият етап.

Започваше втората седмица на май и Ден трийсет и първи от стодневния график на Шанън, когато Понти се зае да изготви крайния вариант на договорите. Тъй като сделката се осъществяваше в Италия и тъй като „Тоскана“ имаше италианска регистрация, договорът трябваше да се съобрази с италианското законодателство, което е много сложно. Бяха необходими три договора — единият уреждаше продажбата на „Спинети Маритимо“ и всичките й активи на „Тироун Холдингс“ от Люксембург, другият задължаваше „Тироун Холдингс“ да предложи на Карл Валденберг капитанския пост за шест месеца при съответната заплата и третият гарантираше на другите членове на екипажа настоящите им заплати или обезщетение при напускане. Целият процес отне четири дни, а Понти мислеше, че е счупил всички рекорди, макар че и двете страни имаха интерес да приключат сделката във възможно най-кратки срокове.

Големият Джони Дюпре беше доволен от живота през това слънчево майско утро. Той току-що излезе от магазина за туристически стоки, в които направи последната си поръчка. Остави капаро за необходимия брой самари и спални чували. Обещаха му да ги доставят на другия ден. Следобед му предстоеше да вземе два големи кашона с раници и барети от един склад в източната част на Лондон.

На път за Тулон вече бяха три обемисти партиди с екипировка. По негови изчисления първата трябваше да е пристигнала, а втората навярно още пътуваше. На другия ден следобед щеше да опакова четвъртата и да я предаде на спедитора. Така му оставаше цяла седмица на разположение. Предния ден той получи писмо от Шанън, с което ирландецът му заповядваше на 15 май да напусне апартамента си и да отлети за Марсилия. Там трябваше да се настани в един посочен в писмото хотел и да чака да го потърсят. Дюпре обичаше точните разпореждания. Те не оставяха място за грешки и дори в случай на провал вината нямаше да е негова. Той си купи билет за самолета и с нетърпение очакваше да изтече тази седмица, за да се изнесе. Усещането, че боят наближава, изпълваше душата му.