Фредерик Форсайт - Как да поставиш проблема

— О, не, господин Гор, не е фалшификат. Тъкмо обратното. Тук е много студено. Може ли да влезем? Искам да ви покажа нещо.

Гостоприемният Тръмпи им предложи от сутрешния си чай. След неочаквания му късмет преди три месеца вече нямаше нужда да използва по два пъти торбичките с чай. Докато двамата младежи държаха чашите, той прочете дългия една страница материал в „Сънди Таймс“, който носеше Бени. Накрая зяпна.

— Това ли е? — посочи той реставрираната картина на Сасета.

— Да, господин Гор. Вашата стара картина в кафяво зебло. Почистена, реставрирана и с установена автентичност. Изключително рядка творба на Сасета. Сиена, около хиляда четиристотин двайсет и пета година.

— Два милиона лири! — ахна актьорът. — Каква беда! Ех, ако знаех. Ех, ако в „Дарси“ бяха знаели!

— Знаеха — отвърна Бени. — Поне подозираха. Аз бях оценителят. Предупредих ги. Вие сте измамен, а аз съм унищожен. От човек, който е сключил сделка с тази художествена галерия.

Той започна от началото, с последната група картини и нетърпението на шефа му да замине за коледната ваканция. Когато свърши, актьорът зяпна факсимилето на документа за удостоверяване на автентичността във вестника.

— Два милиона лири — промълви той. — С тях можех чудесно да си живея до края на живота си. Естествено законът…

— Е задник — довърши Джули. — Проверката ще покаже, че „Дарси“ са допуснали грешка и че Феншоу е действал по интуиция. Случва се. Законът не е нарушен.

— Кажете ми нещо — рече Бени. — На формуляра, който сте попълнили, пише, че сте актьор. Вярно ли е? Актьор ли сте?

— От трийсет и пет години съм в бранша, младежо. Имам участие в близо сто филма.

Той забрави да спомене, че повечето от тези участия са продължили само по няколко секунди.

— Искам да кажа, можете ли убедително да се представяте за друг човек?

Тръмпингтън Гор изправи гръб с цялото достойнство, което му позволяваше дрипавият стар халат.

— Аз, господине, мога да се представя за всичко. Такава ми е работата. Всъщност не умея нищо друго.

— Разбирате ли, имам една идея — каза Бени.

Той говори в продължение на двадесет минути. Когато свърши, бедният актьор дълго обмисля решението си.

— Отмъщението — измърмори Тръмпи. — Блюдо, което най-добре се яде студено. Да, следата вече е изстинала. Слейд не ни очаква. Струва ми се, Бени, че току-що си спечели партньор.

Той протегна ръка. Бени я стисна. Джули постави своята върху техните.

— Един за всички, всички за един.

— Да, това ми харесва — каза Бени.

— Мускетарите — отбеляза Тръмпи.

Бени поклати глава.

— Никога не съм бил добър във френските импресионисти.

Остатъкът от април бе натоварен. Събраха средствата си и довършиха проверките. Бени трябваше да проникне във файла с личната кореспонденция на Перигрин Слейд. Джули избра да влезе в системата на „Дарси“ чрез секретарката на Слейд госпожица Присила Бейтс. Нейната електронна самоличност беше установена лесно. Що се отнасяше до база данните, тя се казваше П-Бейтс. Проблемът бе паролата й.

Тръмпингтън Гор следваше госпожица Бейтс като сянка в такова разнообразие от дегизировки, че тя не заподозря нищо. След като откриха адреса й в Чийм, Бени нощем нападаше кофата й за боклук и се връщаше с чувал, пълен с отпадъци. Не откриха нищо.

Госпожица Бейтс водеше безукорно праведен живот. Беше стара мома и живееше сама. В малкия й апартамент цареше идеален ред. Ходеше на работа с метрото до Найтсбридж и изминаваше последните петстотин метра пеш. Купуваше си „Гардиан“ — опитаха тази дума за парола, но не познаха — и ходеше на почивка със сестра си и зет си във Фринтън.

Откриха тази информация в едно старо писмо в боклука, но паролата не бе и „Фринтън“. Намериха и шест празни кутии „Уискас“.

— Тя има котка — каза Джули. — Трябва да научим името й.

Тръмпи въздъхна. Това означаваше още едно пътуване до Чийм. Той се появи в събота, тъй като знаеше, че госпожица Бейтс ще си е вкъщи, и се дегизира като продавач на стоки за домашни любимци. За негова радост секретарката прояви интерес към колчето за острене на нокти, тъй като отегчената котка иначе разкъсваше завивките на леглото.

Докато стоеше на прага с фалшиви зъби и дебели очила, от дневната зад нея се появи един пъстър котарак и презрително го погледна. Актьорът ентусиазирано започна да хвали красотата на животното, като го наричаше „маца“.

— Ела тук, Аламейн, ела при мама — повика го тя.