Фредерик Форсайт - Как да поставиш проблема

— Колензо ли? Не ми споменавай за Колензо. Виж, момко, просто не си я забелязал. За разлика от Феншоу.

На горния етаж се провеждаше извънредно заседание на директорския борд. Председателстваше киселият херцог Гейтсхед. Около масата седяха още осем директори и съсредоточено разглеждаха пръстите си. Никой не се съмняваше, че могъщата аукционерска къща „Дарси“ не само е изгубила около четвърт милион долара комисионна, но и че е имала в ръцете си истински Сасета и го е продала на по-остри очи за шест хиляди лири.

— Аз командвам този кораб и отговорността е моя — тихо каза Перигрин Слейд.

— Всички го знаем, Пери. Преди да стигнем до каквито и да било заключения, ще бъдеш ли така любезен да ни разкажеш точно какво се случи?

Слейд дълбоко си пое дъх. Разбираше, че защитава професионалния си живот. Трябваше да намерят изкупителна жертва. Нямаше намерение да е той. Но също така разбираше, че не бива да прекалява.

— Сигурен съм, на всички ви е известно, че предлагаме на публиката безплатно оценяване. Винаги сме предлагали тази услуга. Фирмена традиция. Някои са съгласни с нея, други не. Каквото и да смятате, истината е, че това поглъща извънредно много време. От време на време ни попада истинско съкровище, оценява се, удостоверява се автентичността му и се продава за голяма сума, разбира се, със значителна комисионна за нас. Но повечето от оценяваните вещи са боклук. Самата непосилност на работата особено в предколедния период налага най-големият боклук да се разглежда от младши оценители без опит в бранша. Тъкмо това се е случило и сега.

Той си пое дъх и продължи:

— Въпросната картина е донесена от абсолютно неизвестен човек. Той не е имал представа какво представлява, иначе никога нямаше да я донесе. Намирала се е в отвратително състояние. Била е толкова мръсна, че почти не се е виждала под мръсотията. И е попаднала при младши оценител. Ето доклада му.

Той раздаде копия на оценката между пет и седем хиляди лири, която собственоръчно бе написал на компютъра късно през нощта. Деветимата директори мрачно я прочетоха.

— Както виждате, господин Бени Евънс е смятал, че може би е флорентинска, от около хиляда петстотин и петдесета година, от неизвестен автор и със скромна стойност. Уви, той е сбъркал. Картината е била сиенска, от около хиляда четиристотин и петдесета година и от майстор. Под цялата мръсотия той просто не я е забелязал. Оценката му явно е била съвсем повърхностна, даже небрежна. Въпреки това аз предлагам оставката си на борда.

Двама от директорите съсредоточено зяпаха тавана, но шестима поклатиха глави.

— Не се приема, Пери. Що се отнася до небрежния младеж, може би трябва да го оставим на теб.

Същия следобед Перигрин Слейд повика Бени Евънс в кабинета си. Не предложи на младежа да седне. Тонът му беше презрителен.

— Не е нужно да ви обяснявам характера или мащабите на катастрофата, която сполетя „Дарси“ в резултат на тази история. Документите говорят достатъчно красноречиво.

— Не разбирам — възрази Бени Евънс. — Трябва да сте получили моя доклад. Пъхнах го под вратата ви. Всичко за подозрението ми, че наистина може да е Сасета. Че трябва да се почисти и реставрира. За консултацията с професор Колензо. Всичко.

Слейд студено му подаде служебна бланка. Евънс я прочете, без да я разбира.

— Но това не е мое. Не съм го писал аз.

Слейд пребледня от гняв.

— Евънс, стига ми вашето нехайство. Но няма да търпя лъжите ви. Те нямат място в тази компания. Отвън ще намерите госпожица Бейтс. Трудовата ви книжка и другите ви документи са при нея. Освободете бюрото си и до един час да ви няма. Това е всичко.

Бени се опита да поговори с шефа си. Любезният Себастиан Мортлейк го слуша няколко минути, после се запъти към бюрото на Дирдри.

— Моля те, отвори файла с докладите и оценките за двайсет и втори и двайсет и трети декември — каза той. Компютърът покорно блъвна серия от доклади, един от които за номер Д 1601. Беше същият, който Бени Евънс преди малко бе видял в кабинета на Слейд.

— Компютрите не лъжат — изсумтя Мортлейк. — Да те няма, момко.

Бени Евънс може да не беше много образован и да не разбираше от компютри, но не беше глупак. Когато излезе на улицата, знаеше точно какво и как се е случило. Също така знаеше, че всички са против него и че никога повече няма да работи в света на изкуството.

Но все още му оставаше един приятел. Джули Дей беше коренячка лондончанка, макар че не бе класическа хубавица и мнозина не биха оценили пънкарската й прическа и зелените й нокти. Ала Бени я обичаше, както и тя него. Момичето го слуша цял час — толкова му отне, за да й обясни какво се е случило.