Фредерик Форсайт - Как да поставиш проблема

— Ако не беше вашият самозванец, щях да взема картината за сто и петдесет хиляди — отговори му по телефона холандският агент. — Готов съм да я купя на тази цена.

— Ще попитам продавача — каза Слейд.

Картината се продаваше заедно с цялото имущество на покоен немски аристократ, офицер от СС в Холандия по време на войната. Това злощастно съвпадение винаги беше хвърляло сянка върху въпроса как е придобил своята холандска колекция, но старият граф бе възразявал, че има своите холандски майстори отпреди войната, и разполагаше с идеално фалшифицирани документи, които го доказваха. Светът на изкуството е нищо, ако не е гъвкав.

Ала продавачът се представляваше от една щутгартска адвокатска кантора и Перигрин Слейд трябваше да се свърже с нея. Германски адвокат в отвратително настроение рядко е приятна гледка, а с почти двуметровия си ръст старши партньорът Бернд Шлайман бе доста страшничък дори когато беше спокоен. Сутринта, когато научи всички подробности за случилото се със собствеността на неговия клиент и предложената цена сто и петдесет хиляди лири, той изпадна в дива ярост.

— Nein — изрева по телефона той на своя колега, който бе отишъл да преговаря. — Nein. Volig ausgeschlossen. Изтегли я.

Перигрин Слейд далеч не бе пълен глупак. Подозренията бяха започнали от празната тоалетна, в която след половин час беше влязъл един от служителите на компанията. Момичето бе дало подробно описание на единствения мъж, който беше излязъл. Но така имаха две описания, напълно различни.

Чарли Доусън се смая, когато го попита за ролята му в тази история. Не бил пращал писмо, не бил чувал за никакъв Мартин Гети. Слейд му показа и-мейла. Всичко показваше, че е дошло от неговия компютър, но специалистът, инсталирал системата на „Дарси“, призна, че един истински кибермайстор може да фалшифицира нужните идентификации. Именно тогава Слейд със сигурност разбра, че са го изиграли. Но кой и защо?

Тъкмо бе издал заповед цялата компютърна система на фирмата да бъде превърната в непристъпна крепост, когато го повикаха в кабинета на херцог Гейтсхед.

Негова светлост може да не беше свиреп като хер Шлайман, но гневът му бе също толкова силен. Той стоеше с гръб към вратата и гледаше към покривите на Хародс.

— Не съм доволен, скъпи ми Пери — каза той. — Изобщо не съм доволен. В живота има някои неща, които не обичам, и едно от тях е да ми се присмиват.

Херцогът се обърна; приближи се до бюрото си, постави разперените си пръсти върху джорджийския махагон и леко се наведе, за да впери обвинителните си сини очи в своя заместник.

— Влизам в клуба си и ми се смеят. Открито, не разбираш ли, скъпи ми стари приятелю.

Любезното обръщение бе като кинжал в сърцето.

— И вие ме обвинявате в некадърност — каза Слейд.

— А не трябва ли?

— Това беше саботаж — отвърна директорът и му подаде пет листа хартия. Херцогът малко се изненада, но извади очилата от горния си джоб и бързо ги прочете.

Единият бе фалшивото писмо от Чарли Доусън. Вторият беше неговата клетвена декларация, че не го е пратил, а третият бе заявление от най-добрия наличен компютърен специалист, че компютърен гений може да напише писмото и да го вкара в системата на Слейд.

Четвъртият и петият лист бяха от две момичета в залата на търга. На единия се описваше как се е представил господинът от Кентъки, а на другия — как е изчезнал.

— Имаш ли някаква представа кой е този измамник? — попита херцогът.

— Още не, но възнамерявам да открия.

— О, непременно го направи, Пери. Без никакво отлагане. И когато го откриеш, погрижи се да прекара дълго време зад решетките. Ако не успееш, погрижи се да му бъдат казани някои неща и той никога да не се приближи на повече от километър от нас. В това време аз ще се опитам да успокоя борда — за пореден път.

Слейд тъкмо се канеше да си тръгне, когато негова светлост прибави:

— След историята със Сасета, а сега и това, имаме нужда от нещо много голямо, за да възстановим репутацията си. Дръж си очите и ушите отворени за такава възможност. Иначе бордът може да се замисли за известно… преструктуриране. Това е всичко, скъпи ми Пери.

Когато Слейд напусна стаята, левият му клепач неудържимо трепереше, нервен тик, който винаги се проявяваше при краен стрес или силни емоции.

Слейд не бе толкова смутен, на какъвто се преструваше. Някой беше нанесъл огромни щети на „Дарси“. Той потърси мотив. Печалба? Ала такава нямаше, освен че картината на Коорте сега щеше да отиде в друга аукционерска къща. Но нима конкуренцията щеше да им скрои този номер?