Фредерик Форсайт - Как да поставиш проблема

Две картини на Томас Хеереманс отидоха при новите си собственици и един яростно оспорван Корнелис де Хеем донесе два пъти повече от оценката, но американецът все още не се включваше. Слейд знаеше, че поне две трети от присъстващите са забелязали младия амстердамски агент Ян де Хоофт. Но за какво бе дошъл свръхбогатият американец? Наистина беше облечен доста скромно. Да не си мислеше, че може да заблуди големия ас, върховния Перигрин Слейд? Коорте беше номер сто и втори. Стигнаха до него малко след единадесет и петнадесет.

Отначало имаше седем наддаващи. Петима отпаднаха при цена сто хиляди лири. Тогава вдигна ръка холандецът. Слейд грейна. Знаеше точно кого представлява де Хоофт. Онези стотици милиони, направени от пенлива светла бира. При цена сто и двадесет хиляди лири отпадна още един от наддаващите. Останалият сам лондонски агент продължи да се съревновава с безизразния холандец. Но де Хоофт имаше по-дебела чекова книжка и го знаеше.

— Сто и петдесет хиляди лири. Някой предлага ли повече?

Американецът вдигна главата и номера си. Слейд го зяпна. Гети искаше Коорте за своята колекция. О, радост! О, безмерно щастие! Гети срещу Ван Ден Бош. Той се обърна към холандеца.

— Срещу вас, господине. Сто и шейсет хиляди на пътеката.

Де Хофт не мигна. Жестовете му бяха почти презрителни. Той погледна към фигурата на пътеката и кимна. Слейд ликуваше.

„Мой млади холандецо — помисли си той, — ти изобщо нямаш представа срещу кого се изправяш.“

— Сто и седемдесет хиляди, господине. Има ли…

Американецът вдигна номера си и кимна. Наддаването продължаваше ли продължаваше. Де Хоофт изгуби спокойната си надменност, намръщи се и се напрегна. Шефът му бе казал „купи я“, но всичко си имаше граници. Когато стигна до половин милион, агентът извади малък мобилен телефон, набра дванадесет цифри и тихо и сериозно заговори. Слейд търпеливо изчака. Нямаше нужда да се натрапва в човешката мъка. Де Хоофт кимна.

При осемстотин хиляди в залата стана тихо като в черква. Слейд качваше с по двадесет хиляди лири. И без това светлият де Хоофт вече беше бял като хартия. От време на време казваше нещо в мобифона и продължаваше да наддава. При един милион лири разумът в Амстердам най-после надделя. Американецът вдигна поглед и бавно кимна. Холандецът поклати глава.

— Продадено за един милион лири, номер двайсет и осем — обяви Слейд. Залата въздъхна. Де Хоофт изключи мобилния си телефон, гневно погледна мъжа от Кентъки и излезе.

— Номер сто и трети — с невъзмутимост, каквато не изпитваше, продължи директорът. — Пейзаж от Антони Паламедес.

Под погледите на всички присъстващи американецът се изправи и напусна залата. Придружаваше го една млада красавица.

— Браво, господине, успяхте — изчурулика тя.

— Напрегната сутрин — провлачено отвърна милиардерът. — Бихте ли ми казали къде е мъжката тоалетна?

— О, да, направо и втората врата отдясно.

Тя го видя да влиза, все още стиснал в ръка ръчната си чанта, която мъкнеше през цялата сутрин, и остана да го чака. Когато излезеше, момичето щеше да го заведе в счетоводството за досадните подробности.

В тоалетната Тръмпингтън Гор извади от сака си дипломатическо куфарче от телешка кожа и черни обувки с високи токове. След пет минути брадичката и сивата перука бяха изчезнали. Както и тъмнокафявите панталони и оръфаното палто. Всичко това отиде в сака, който изхвърча през прозореца. Бени го хвана и изчезна.

След две минути от тоалетната излезе елегантен лондонски бизнесмен с пригладена назад рядка черна коса и очила със златни рамки. Той бе с пет сантиметра по-висок и носеше прекрасно ушит, но взет под наем раиран костюм, маркова риза и скъпа вратовръзка. Мъжът мина покрай чакащото момиче.

— Страхотен търг, а? — Актьорът просто не успя да устои. — Погрижете се онова американско приятелче да си получи картината.

Той кимна към вратата зад себе си и се отдалечи. Момичето не откъсваше поглед от тоалетната.

Мина една седмица докато се разхвърчат лайната, но наистина затрупаха всичко.

Нееднократните запитвания показаха, че макар династията Гети да има много представители, нито един от тях не се казва Мартин и не живее в Канзас. Когато това се разчу, „Дарси“ и в частност Перигрин Слейд станаха за посмешище.

Нещастният заместник-председател се опита да убеди втория наддаващ, Ян де Хоофт, който представляваше стария Ван Ден Бош, да се съгласи на един милион. Де такъв късмет.