Фредерик Форсайт - Как да поставиш проблема

— Ами адресът, който ви дадох? Ходихте ли на него?

— Разбира се, господине. Първо там отидохме. Представихме се като служители от данъчното. Напуснал. В апартамента се е нанесъл пакистанец, таксиметров шофьор.

И за Слейд това беше краят на една извънредно скъпа следа. Той предположи, че с пет хиляди лири в джоба си невидимият актьор е заминал в чужбина, което обясняваше липсата на каквато и да било информация за него.

Всъщност Тръмпингтън Гор се намираше на километър и половина оттам в едно кафене край Портобело Роуд заедно с Бени и Джули. Тримата не бяха съвсем спокойни. Започваха да разбират какъв натиск може да окаже една разгневена и богата компания.

— Слейд сигурно е по следите ни — каза Бени, докато пиеха евтиното си вино. — Преди няколко дни в кръчмата ме заговори един тип. На моя възраст, обаче направо смърдеше на частно ченге. Опита се да насочи разговора към случилото се с „Дарси“. Аз се направих на тъп като брус. Мисля, че успях.

— И мен ме следиха двама — потвърди Джули. — Редуваха се. Два дни трябваше да не пипам никаква работа. Мисля, че се разкараха.

— Откъде знаеш? — попита Тръмпи.

— Накрая хванах по-младия и му предложих да му духам за двайсетачка. Той запраши по улицата като пор на зимни кънки. Май успях да ги убедя, че не съм много гъста с компютрите. Малко компютърджийки са в занаята.

— Боя се, че и аз трябваше да направя същото — измърмори Тръмпингтън Гор. — Две частни ченгета (гласът му странно започна да звучи като на сър Джон Гилгуд 1 1 Сър Артър Джон Гилгуд (р. 1904) — английски актьор и режисьор. — Б.пр. ) се появиха в моя скромен дом. Казаха, че били от данъчното. За щастие тъкмо упражнявах занаята си. Бях в ролята на пакистански таксиметров шофьор. Но ми се струва, че трябва да се преместя.

— Освен това ни свършват парите, Тръмпи. Моите спестявания са изчерпани, наближава денят за наема, а повече не можем да взимаме от теб.

— Скъпо момче, нали се позабавлявахме, вкусихме от сладкото си отмъщение, може би е време да свършим с това.

— Да — съгласи се Бени, — обаче онова лайно Слейд още си е там и е яхнал моята кариера и един милион лири твои пари. Виж, знам, че е прекалено, но имам една идея…

На 1 юли шефът на отдел „Британски модерни и викториански картини“ в „Дарси“ получи любезно писмо, очевидно пратено от четиринадесетгодишен ученик. Младежът обясняваше, че учи история на изкуството за матурата си и особено се интересува от прерафаелитската школа. Питаше къде може да види най-добрите творби на Росети, Милей и Холман Хънт.

Господин Алан Лий-Тревърс беше учтив човек и подробно отговори на момчето. Когато секретарката му разпечата написаното на принтера, той го подписа със собствената си ръка: „Искрено ваш, Алан Лий-Тревърс“.

Най-престижният лондонски институт за проучване и удостоверяване автентичността на произведения на изкуството несъмнено бе „Колбърт“ и дълбоко в неговото мазе имаше модерна научна лаборатория. Завеждаше я професор Стивън Карпентър. Той също получи писмо, само че от студентка, която пишеше дипломната си работа.

Авторката обясняваше, че е избрала за тема на проучването си големите опити за измама в света на изкуството през двадесети век и рицарската роля на науката в разкриването на измамниците.

Господин Карпентър с удоволствие й отговори и й предложи да прочете собствения му труд по този въпрос, който се продаваше в институтската книжарница във фоайето. Той също лично подписа писмото.

На 7 юли Бени Евънс разполагаше с два оригинални подписа.

Джули Дей знаеше, че някога шефът й е бил сред най-способните компютърни хакери в страната преди да излежи присъдата си в затвора и да започне да разработва системи за сигурност, целящи да предотвратят досадните опити за проникване в системите на клиентите му.

Един ден по време на обяд тя го попита дали някога, докато е гостувал на Нейно величество, се е натъквал на друг тип измамник. Той сви рамене и се престори, че не познава такъв. Ала имаше остро чувство за хумор и дълга памет.

След три дни Джули Дей откри изрезка от вестник, пъхната между клавишите на служебния й компютър. На нея пишеше само: Питър Калиграфа. Имаше и телефонен номер. И нищо повече.

На 10 юли Тръмпингтън Гор влезе през задната врата на „Дарси“. Тя се затваряше автоматично и действаше с електронна ключалка, но Бени все още помнеше комбинацията. Често бе минавал оттам на път за евтината закусвалня, в която обядваше.