Фредерик Форсайт - Измамникът

Там, в библиотеката, след като свършиха с кафето, Едуардс започна разговора по същество.

— Както казаха долу, Сам, всички са много доволни. Но идват нови времена, Сам. Времена, чийто лайтмотив трябва да бъде изразът точно, като по книга. Някои от старите начини на действие, нарушаването на правилата, трябва да бъдат, как да го кажа… възпирани?

— Възпирани звучи добре — съгласи се Сам.

— Отлично. Обаче едно прелистване на досиетата показва, че ти все още задържаш, да приемем с някаква цел, определени активни агенти, от които няма повече полза. Стари приятели, може би. Няма проблем, освен ако те не изпаднат в деликатно положение… Освен ако тяхното разкриване от собствените им господари не създаде на Фирмата реални проблеми…

— Например? — попита Маккрийди. В това се състоеше проблемът на досиетата: те винаги бяха там, в папките. В момента, в който заплатиш на някой, за да изпълни твоята поръчка, сумата се регистрира в някое досие.

Едуардс продължи:

— Полтъргайст, Сам. Не знам как е бил пропуснат толкова време. Полтъргайст е на редовен щат към Германската разузнавателна служба. Истинска буря ще се разрази, ако в Пулах открият, че той е шпионирал за тебе. Това е срещу абсолютно всички закони. Ние не ръководим разузнавачи от приятелски служби. Можем да бъдем поставени в неудобно положение. Освободи се от него, Сам. Прекрати договора. Незабавно.

— Той е приятел — каза Маккрийди. — Нашите отношения водят началото си от далечното минало. От времето, когато построиха Берлинската стена. Справяше се тогава добре, изпълняваше опасни задачи за нас, когато се нуждаехме от хора като него. Бяхме изненадани и имахме малко хора, които можеха да преминават отвъд Стената като него.

— Това не е въпрос, по който можем да преговаряме, Сам.

— Аз имам доверие в него. Той вярва в мене и никога няма да ме измами. Тези неща с пари не се купуват. Те се създават с години. Малкият хонорар, който получава, е нищожна цена за работата му.

Едуардс се изправи, извади носната си кърпичка от ръкава и леко избърса устните си.

— Освободи се от него, Сам. Страхувам се, че трябва да го кажа като заповед. Полтъргайст трябва да изчезне.

В края на седмицата майор Людмила Ванавская въздъхна, протегна се и се облегна на стола. Чувстваше се изморена. Доста дълго време се занимаваше с тази работа. Посегна към пакета съветско марлборо, забеляза препълнения пепелник и натисна един звънец на бюрото си.

От външната канцелария влезе един млад ефрейтор. Тя не се обърна към него, само посочи с пръст пепелника. Той бързо го взе, напусна канцеларията и след няколко секунди го върна почистен. Тя кимна. Той напусна отново и затвори вратата.

Нямаше празни приказки, нито шеги. Майор Ванавская оказваше такова въздействие върху хората. В по-ранните години някои от младите глупаци обръщаха внимание на сияещата късо подстригана руса коса над чистата униформена риза и на стройните крака под зелената пола. Те пробваха безуспешно късмета си. На двадесет и пет години тя се омъжи от кариеристични подбуди за един полковник и след три години се разведе. Неговата кариера затъна, докато нейната тръгна нагоре. На тридесет и пет години тя не носеше вече униформи, само строгия костюм от сив плат върху бялата блуза с увиснала панделка на шията.

Някои все още мислеха, че могат да спечелят нейната благосклонност, докато не срещнеха ледения поглед на сините й очи. В КГБ, която не е организация на либерали, майор Ванавская имаше репутацията на фанатичка, а фанатиците плашат.

Нейният фанатизъм беше работата й… и — предателите. Абсолютно предана комунистка, идеологически чиста от всякакви съмнения, тя се бе посветила на преследване на предателите. Мразеше ги със студена страст. Тя издейства да я прехвърлят от Второ главно управление, където обектите бяха някой случаен, бунтарски настроен поет или оплакващ се работник, в независимото Трето управление, занимаващо се с Въоръжените сили. Тук предателите, ако имаше такива, щяха да бъдат от по-висок ранг, по-опасни.

Преместването в Трето управление, уредено от нейния съпруг — полковник в последните дни на брака, когато той все още отчаяно се опитваше да й угоди, я доведе в този анонимен служебен блок, намиращ се точно на Садовая Спаская — околовръстния път на Москва; и до това бюро и папката, която сега лежеше отворена пред нея.

Две години работа отлетяха заради тази папка, въпреки че трябваше да вмества тази работа между другите задължения, докато по-висшестоящите започнаха да й вярват. Две години на проверки на фактите, на молби за съдействие от другите отдели, на непрекъсната борба срещу объркването, създавано от онези кучи синове от армията, които винаги се подкрепяха един друг; две години на съпоставяне на малките фрагменти от информация, докато картината започна да излиза наяве.