Фредерик Форсайт - Измамникът

През лятото на 1983 шефът на британските тайни служби нареди да се създаде нова служба, независимо от вътрешното противопоставяне срещу нея.

Съпротивата дойде от утвърдените служби, които имаха териториални сфери на влияние по целия свят, докато за новата служба традиционните граници не съществуваха.

Две бяха причините, предизвикали това решение. Едната беше бурното настроение в Уестминстър и Уайтхол, и особено сред управляващото консервативно правителство, след британския успех във войната за Фолклендските острови от предишната година. Независимо от военния успех, събитието остави след себе си един от онези объркани и понякога ругателни аргументи над спорния въпрос: защо бяхме така изненадани, когато войските на генерал Галтиери дебаркираха в Порт Стенли?

Спорът между ведомствата продължи да ги измъчва повече от година, неизбежно превърнат в обвинения и контраобвинения на нивото на: ние не бяхме предупредени — напротив вие бяхте. Външният министър, лорд Карингтън, се почувства задължен да подаде оставката си. Няколко години по-късно Америка щеше да бъде обхваната от подобна суматоха, последвала взривяването на самолета на Пан Американ над Локърби, при което една от агенциите твърдеше, че е изпратила предупреждение, а другата претендираше, че не го е получила.

Втората причина беше идването на власт като генерален секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз на Юри Андропов, който от петнайсет години беше председател на КГБ. Като насърчаваше своята бивша служба, той доведе до подем все по-агресивния шпионаж и активните мерки на КГБ срещу Запада. Сред активните мерки Юри Андропов високо ценеше използването на дезинформацията — разпространяването на песимизъм и деморализация чрез използването на лъжи, на агенти с влияние, чрез политически убийства и сеене на раздори между съюзниците.

Госпожа Тачър, наричана от Съветската държава Желязната лейди, възприе гледната точка, че на тази игра могат да играят двама и показа, че не би имала нищо против, ако британските разузнавателни служби възприемат подобни методи.

Дадоха на новата служба тромавото название: Измами, дезинформация и психологически операции. Разбира се, името беше веднага съкратено на Д-Д и Пси-Оп, а след това само на Д-Д.

Назначиха шеф на новата служба. Както завеждащият отдел „Снабдяване“ беше известен като Интенданта, а завеждащият отдел „Правен“ като Адвоката, така и новият шеф получи от някакъв шегобиец в лавката прякора Измамника.

Ръководителят на секретните служби, сър Артър, не прояви особена предвидливост в своя избор, за което можеше да бъде критикуван (и по-късно наистина го критикуваха). Той не се спря на висш чиновник от кариерата, приучен на благоразумието, изисквано от истински цивилен служител, а на бивш действащ агент, изтеглен от отдела за Източна Германия.

Този мъж се казваше Сам Маккрийди и в продължение на седем години ръководи тази служба. Но на всяко хубаво нещо му идва краят. В късната пролет на 1990 в сърцето на Уайтхол започваше разговор…

Младият помощник се изправи зад бюрото си във външния офис с тренирана усмивка.

— Добро утро, сър Марк. Помощник-секретарят помоли да бъдете въведен веднага.

Той отвори вратата на кабинета на пожизнения помощник-секретар на външното министерство и въведе посетителя през нея, след което я затвори. Помощник-секретарят, сър Робърт Инглиш, се изправи с доброжелателна усмивка.

— Марк, скъпи приятелю, колко се радвам, че дойде.

Не е възможно, дори и отскоро да сте шеф на СИС, да не развиете чувство за предпазливост, когато един сравнително непознат човек ви посрещне с такава топлина, като че ли сте кръвни братя. Сър Марк се подготви за труден разговор.

След като го покани да седне, висшият чиновник от външното министерство отвори означената с червено куриерска чанта, която лежеше на бюрото му, и извади кожена папка с отличителен диагонален кръст, стигащ до края на ъглите.

— Направил си приблизителна сметка за броя на служебните лица, от които имаш нужда, и без съмнение ще споделиш преценката си с мен — заяви той.

— Разбира се, Робърт — по съответния ред.

Сър Робърт Инглиш прехвърли вниманието си от свръхсекретната папка към книга, обвита с черна пластмасова подвързия.

— Прочетох — започна той — твоите предложения СИС през деветдесетте години във връзка с най-новия бюджет, изготвен от Координатора на разузнавателните служби. Изглежда си се справил с неговите изисквания напълно.