Фредерик Форсайт - Измамникът

Той седеше на терасата на едно кафене и отпиваше наливна бира от висока халба. Връзката му беше разхлабена, а сакото му метнато на гърба на стола. Никой не му обръщаше внимание. Беше сменил зимното си вълнено сако с лятно, което изглеждаше още по-безформено. Седеше прегърбен над бирата и от време на време прокарваше ръка през гъстата си посивяла коса, докато не я разбърка. Той беше мъж, който не се интересуваше от външния си вид, иначе би прекарал един гребен през косата си, би се обръснал малко по-добре, би използвал свестен одеколон (в края на краищата живееше в града, който му беше дал името си) и би си купил елегантен, добре скроен костюм. Би захвърлил ризата с леко протритите маншети и би изправил раменете си. Тогава щеше да изглежда съвсем авторитетно.

Бруно Моренц нямаше никакво самочувствие.

Той имаше своите мечти. Или по-точно, беше имал мечти. Някога, много отдавна. Но те не се сбъднаха. На петдесет и две години, женен, баща на две големи деца, Бруно Моренц се взираше тъжно в минувачите по улицата. Той не подозираше, че страда от това, което германците наричат Torschlusspanik. Тази дума не съществува в другите езици, но означава паника от края.

Зад фасадата на големия добродушен мъж, който си вършеше работата, получаваше скромната си заплата в края на месеца и се прибираше вкъщи всяка вечер при скъпото си семейство, Бруно Моренц беше дълбоко нещастен човек.

Той беше обвързан в един брак без любов със своята съпруга Ирмтрауд, жена, притежаваща волска тъпота и очертания на картоф, която вече дори не се оплакваше от ниската му заплата и липсата на повишение. За него знаеше само, че е заангажиран на държавна служба към една от правителствените агенции и повече не се интересуваше. Ако той ходеше размъкнат, с протрити маншети и провиснал костюм, то се дължеше отчасти на факта, че Ирмтрауд беше престанала и от това да се интересува. Тя поддържаше техния малък апартамент на една невзрачна улица в Порц малко или много спретнат и вечерята му се поднасяше на масата десет минути след като се прибереше вкъщи.

Дъщеря му Уте обърна гръб на своите родители почти веднага, след като напусна училище, присъедини се към различни леви движения (той трябваше да понесе разпит за благонадеждност в службата заради политическата дейност на Уте). Тя живееше незаконно в Дюселдорф с разни хипита, дрънкащи на китара — Бруно никога не успя да разбере с кого.

Синът му Лутц беше все още вкъщи, пропаднал завинаги пред телевизионния екран. Пъпчив младеж, който се беше провалял на всеки изпит, той сега мразеше образованието и света, предпочитайки да носи пънкарска прическа и дрехи като личен протест срещу обществото, но не приемаше никаква работа, която това общество беше готово да му предложи.

Бруно смяташе, че е дал всичко от себе си за своето семейство. Работеше здраво, плащаше си данъците и изпита твърде малко радост през живота си. След три години, само след тридесет и шест месеца, щяха да го пенсионират. Щеше да има малко празненство в службата, Ауст щеше да произнесе реч, щяха да се чукнат с чаши искрящо вино и той щеше да си отиде. Къде? Щеше да има пенсията и спестяванията от своята друга работа, които внимателно съхраняваше в различни малки сметки в Германия под различни псевдоними. Щеше да има достатъчно пари в тях, повече, отколкото някой мислеше или предполагаше; достатъчно, за да си купи къща и да прави това, което наистина желае…

Зад добродушната си фасада Бруно Моренц беше също много потаен човек. Никога не каза на Ауст или на който и да е друг от службата са своята друга работа — във всеки случай това бе строго забранено и щеше да доведе до незабавното му уволнение. Никога не спомена на Ирмтрауд за своите тайни спестявания. Но той не виждаше в това истинския си проблем.

Истинският му проблем бе в това, че искаше да бъде свободен. Желаеше да започне отново, и като при подсказана реплика тази възможност започна ясно да се очертава. Защото Бруно Моренц, отдавна навлязъл в средна възраст, се беше влюбил до уши. Хубавото бе, че и Ренате, очарователната, хубава и млада Ренате, го обичаше също така искрено, както той нея.

Там, в това кафене, през този горещ летен следобед, Бруно окончателно се реши. Той щеше да й направи предложение. Ще й каже, че възнамерява да напусне Ирмтрауд, добре осигурена, ще напусне работата и ще я отведе със себе си към мечтания дом, който ще имат в родния Север край брега на морето.

Истинският проблем на Бруно Моренц, който той не виждаше, беше в неговата напреднала възраст. Като професионален лицемер, той не разкри намеренията си на никого и никой не му помогна в тази криза.