Колин Форбис - Огнен кръст

Вместо работните дрехи, които бе носил сутринта в „Крос Кийс“, сега той беше облечен в хубав сив костюм от дебел плат, скроен така, че да позволява на силните му ръце свободно да се движат. На стола до себе си бе оставил шофьорските си ръкавици. Последното нещо, от което се нуждаеше тази вечер, беше компания.

Седнал зад волана на мерцедеса на Нюмън, Туийд бързо караше по пътищата на Сафък. Фаровете пронизваха нощта и осветяваха храстите, оградили шосето. Вятърът напираше отстрани и заплашваше да отнесе от пътя тежката тон и половина кола.

Туийд здраво държеше волана, без да обръща внимание на лошото време, караше автоматично, а тревогите бяха завладели съзнанието му. Отиваше в Олдбърг. Моника се бе обадила в „Браднъл“ да му запази стая и той бе решил да стигне там възможно най-бързо.

Непрекъснато мислеше за Пола. Предчувствието му, че тя е в опасност, беше много силно. Не можеше да си обясни защо предишните му съмнения се бяха превърнали в страх, но знаеше със сигурност, че това предчувствие за беда се бе оказвало основателно винаги досега.

По обяд се опита да се свърже с нея, но администраторката каза, че Пола е излязла. Реши да не оставя съобщение — не искаше да я тревожи предварително. После един от служителите на Робълс върна мерцедеса. Ветеринарният лекар му се обади, за да съобщи резултатите от Портън Даун, и новините съвсем не го успокоиха. „Най-лошото, което можехме да очакваме“ — каза по телефона Робълс. Именно заради връщането на колата Туийд взе светкавичното си решение да замине за Олдбърг. Преди да напусне Лондон, Нюмън му се бе обадил от апартамента си, за да му съобщи, че ще остане в „Браднъл“ две денонощия. Но имаше и друга причина за това пътуване на Туийд. Искаше да види с очите си мястото, където бяха убили Карин Роузуотър. Едно е да чуеш подробните доклади на хората си и съвсем друго — да видиш всичко сам.

Туийд погледна часовника на таблото и прецени, че ще пристигне навреме, за да проучи блатата в почти същия час, в който е било извършено убийството. Но само след като се убеди, че с Пола всичко е наред…

Облечена във велуреното си палто и увила копринен шал около главата си, за да се предпази от вятъра, Пола слезе от асансьора, подаде ключа на администраторката и й каза, че отива да види своя приятелка в Олдбърг.

Пред главния вход беше тъмно като в рог. Тя бързо отиде до колата, паркирана до самата сграда. Седна вътре, пъхна ключа и го завъртя. Нищо. Вдигна поглед, когато един силует изникна зад страничното стъкло. Лейтенант Берт… „Не, Джеймс Сандърс!“

— Не ви ли слуша? — попита той. — Дайте да опитам аз.

Тя се поколеба, но излезе от форда — все пак бяха пред хотела. Мъжът седна зад волана и се опита да запали. На шестия път поклати безпомощно глава:

— Предполагам, че е паднал акумулаторът. Далече ли отивате?

— Не, наблизо. В Олдбърг.

Съжали, че му отговори веднага. Той излезе и затвори вратата.

— Паркирал съм до вас моя сааб. Ще ви закарам, докъдето пожелаете. Нямам нищо планирано за вечерта.

Тя отново се поколеба. Бе почукала на вратата на Нюмън, преди да тръгне, но той явно не се беше прибрал от разходката си. Нюмън можеше да извърви мили, ако е в настроение. А Марлър се бе върнал в Лондон. Пола винаги държеше да е точна на срещите си, освен това и разстоянието не беше голямо.

— Имам карта, на която е отбелязано къде трябва да отида. Къщата се казва „Адмиралтейството“.

Бертие седна зад волана, остави отворена вратата и се престори, че разглежда картата. Знаеше много добре къде отива. Нали съвсем скоро бе стоял пред „Адмиралтейството“, когато следеше Джийн Буржойн.

Пола размисли още веднъж, преди да седне до него, но реши, че може да се справи с французина, ако се наложи. Бертие й върна картата.

— Видях пътя. Както казахте, съвсем наблизо е…

Пола сложи предпазния колан и потеглиха. Намести чантата си и й се прииска да беше взела автоматичния броунинг, калибър 32.

„Успокой се, за бога!“ — каза си тя.

Бертие измина известно разстояние по главната улица, после зави наляво и продължи нагоре по хълма. Къщите покрай улицата тънеха в мрак. Докато се изкачваха, Пола учудено се взираше в тъмнината наоколо. В края на дълги странични алеи се издигаха скъпи къщи, но мястото съвсем не беше това, на което би искала да живее.

Пред входа за „Адмиралтейството“ на върха на хълма, където улицата започваше да се спуска от другата страна, Бертие отби и спря на тревата до пътя. Изключи двигателя и се обърна към Пола.