Колин Форбис - Огнен кръст

— Досега не си. Но никога не е късно да почнеш. Постарай се да не става.

— Работата ще бъде изпипана професионално — рязко му отвърна Бранд.

— Постарай се да стане така. Тази нощ.

Когато наближи Олдбърг, майор Леми намали. Не помнеше колко пъти бе проверявал дали не го следят. В ранния следобед трафикът не беше толкова натоварен, колкото в Лондон, и това улесняваше.

Бе спазвал всички ограничения на скоростта — не можеше да си позволи риска да бъде спрян от полицейски патрул. Погледна още веднъж в огледалото. Нищо. Малко по-късно паркира в двора на един хотел в покрайнините на Олдбърг.

Понесъл куфарчето си, той влезе в сградата и се регистрира под името Уилям Прендъргаст, като остави фиктивен адрес. Бе направил резервацията по телефона от Париж, без да споменава откъде се обажда.

Подсмръкна няколко пъти под шала, който скриваше носа и устата му. Ниско над челото си беше нахлупил старомоден каскет.

— Стаята ви е приготвена, мистър Прендъргаст — уведоми го администраторката. — Ще останете една нощ, нали?

— Да. Ще платя за стаята и за закуската още сега, защото утре може да ми се наложи да тръгна рано. — Леми говореше на английски. Плати в брой и тя му подаде квитанцията. Подсмръкна пак и се наведе за куфарчето си.

— Май сте доста настинал — каза съчувствено жената.

В стаята Леми хвърли шала — нямаше нужда да продължава да се преструва. Погледна часовника си. Бе организирал внимателно всичко. Имаше достатъчно време да разузнае обстановката и района. Взе от горния си джоб един плик и извади от него снимката, която му беше връчена на летище „Шарл дьо Гол“. Осигурил я бе информаторът му в щаба на Лазал. Снимката на Пола Грей.

Калмар седеше в колата си на обществения паркинг близо до хотел „Браднъл“. Наоколо нямаше други автомобили. По това време трябваше още да е светло, но ниските буреносни облаци, пълзящи по небето, правеха деня да изглежда като нощ.

Чуваше грохота на огромните вълни, които се разбиваха в бетонния вал, укрепващ брега под хотела и продължаващ на юг. По вала в момента никой не работеше, но големите кранове покрай морето показваха, че изкуственото укрепване на сушата продължава. Сплете пръстите си, докато гледаше как пяната се издига над вала като мъгла, а разбеснелият се вятър я понася към блатата.

Разкърши пръстите си. Свидетелите не трябва да живеят. А все още съществуваше един свидетел на убийството на Карин Роузуотър. Представи си този свидетел — как ходи, говори и помни. Говори…

Пръстите му се напрегнаха. Представи си как хваща жената за шията, как внимателно притиска с палци гръкляна. Очите й излизат от орбитите си, защото той е последният човек, когото тя вижда на този свят.

Бе взел решение. Щеше да го направи при първата удобна възможност. Още тази вечер. Никой нямаше да добави нови швейцарски франкове към тлъстата сума, която бе получил за случая с Карин. Но свидетелите просто не трябва да живеят…

Пола седеше с Нюмън и Марлър в стаята си. Нюмън й бе разказал накратко за пътуването до оръжейната фабрика. Каза й как бяха проследили камиона, след като Марлър бе видял съдържанието му. Пола зададе първия въпрос:

— Кой би имал нужда от тези хиляди маски?

— Знаеш какво видях в Бордо, нали? — грубо й отвърна Нюмън. Седнала на леглото, тя го погледна, обидена от тона му. Нюмън изглеждаше нервен. — Спомни си бунта, за който ти разказах. Беше направо дивашки. А тълпата бе доста добре организирана. При това не видях нито един човек без маска на лицето. Последните безредици в Лион бяха още по-големи. Не си ли гледала снимките по вестниците? Всички участници в тази вакханалия са били с маски. Мога да се обзаложа, че под тях се крият войници от корпуса на Дьо Форж.

— Още не мога да направя връзката с Дънуич. Да предположим, че са хора на Дьо Форж — той би могъл да получи маските и във Франция…

— И да е сигурен, че доставчикът или някой от неговите работници няма да съобщи това на DST? Или на полицията?

— Аха, значи…

— Значи — прекъсна я той, — колкото по-големи стават тълпите по улиците, толкова повече маски са необходими. И за тях ще е по-безопасно да ги внесат тайно от чужбина. Затова камионът се отправи към Дънуич. Ти си видяла „Стоманеният лешояд“ в морето край града в деня, когато сте се гмуркали с Карин.

— Тоест „лешоядът“ вероятно транспортира маските за Дьо Форж през Аркашон.

Той се усмихна:

— Сега го разбра.

— Защо не проследихте камиона до Дънуич, за да видите къде ще спре?