Алън Фостър - Съдът на зрителите

Отдясно в полето на камерата се появи женска ръка с дълги пръсти и тесни лакирани нокти. Чичо Дон плесна ръката и тя изчезна със смях.

— Какво е станало, Дейвид? — запита чичото. — Наред ли ти е ума?

— Работата е спешна, чичо Дон. Аз… Аз мисля да изляза от играта.

Казаното явно направи впечатление на събеседника. Лицето на чичо Дон се изопна и прие загрижен израз.

— Какво? Ти, май наистина си мръднал!

Погледът му се устреми през предаващата камера към племенника и придоби привичната си твърдост.

— Какво ти има на лицето?

Дейвид докосна засъхналите рани на челото си.

— А, това ли, дребна работа. Поспорихме с един тип за достойнствата на днешните тривизорни програми. Критиците във всички времена са били бити.

Чичо Дон изхъмка без особено одобрение.

— Сега можем да те показваме във всяка развлекателна програма. Добре, идвай. Но ако си мислиш, че можеш да ме разиграваш напразно, пази се!

Чичото безшумно окачи слушалката. Дейвид още известно време постоя пред изгасналия екран, преди да излезе от кабината.

В три часа след полунощ от източното крайбрежие духаше студен вятър придружен от силен дъжд. Дейвид усети, че бързо ще се измокри до костите.

Чичо Дон живееше в къща с най-съвременна техника и електроника, която го правеше неуязвим за престъпниците. Дейвид влезе в хола, чиито стени бяха облицовани с дървена ламперия и се спря край чучелото на една разкошна райска птица.

След малко видя, как чичо Дон нежно и същевременно решително извежда от кабинета си едно прелестно младо същество.

— Е, котенцето ми!…

— Не се тревожи, Шейла! Всичко сам ще уредя с продуцента.

— Хм… Добре. Но някак си е смешно. Аз се надявах…

— Не само ти се надяваше, скъпа моя. Попречиха ни сериозни обстоятелства.

Чичото срещна погледа на Дейвид, който с любопитство наблюдаваше разиграващата се сцена.

— Ха, ти вече си тука! Извинявай, бебче…

Чичо Дон демонстративно целуна Шейла по бузката и младото създание с не особено твърда походка мина край Дейвид в посока изхода.

Дейвид намигна на чичо Дон.

— Здравей, чичко Пухчо!

Дон Тексас внимателно огледа племенника си.

— Ехе-е! Слушай, а правилно ли са те зашили след първата помощ? Влизай, влизай де!

Апартаментите на чичо Дон бяха просторни и разкошни. Той настани Дейвид на ниска маса, на чиято повърхност стояха три метални съда с причудлива форма. Младежът се направи, че не ги вижда.

— Седни тук и си поеми въздух, а аз ще потърся нещо, с което да поправя твоя череп.

Чичото стана, тръгна към овалната врата, но преди да пристъпи прага се обърна.

— Ето тук — показа той съдовете — има ром, водка и отлежало бренди. Налей си това, което ти хареса.

Дейвид предпочете отлежалото питие и след като си напълни чашата, отпи мъничка глътка. Действието на антиалкохолната таблетка, изглежда, вече бе завършило. Той се огледа наоколо.

В чичовия дом всичко беше по-старому. Обстановката бе сътворена в натрапчиви еротични тонове — червено и розово, които съвсем не подхождаха на старинните вехтории като например немиращото се в десния далечен ъгъл писмено бюро от времето на колонизацията на Америка. Повърхността му бе затрупана с купища хартии, до самия му край бе поставен магнетофон за микрокасети, който сякаш бе залепен към тънкия предпазен пластмасов слой.

Скоро чичо Дон се върна с дезинфекционни салфетки и балонче с обезболяваща течност в ръцете си.

— Ето! Намери се нещо.

Чичото се зае да обработва раната на главата на племенника си, като не обръщаше внимание на стоновете и въздишките.

— Преди да изпуснеш богу дух, разкажи ми, какво се е случило? Заради тебе ми се наложи да прекъсна една, е… делова среща.

Дейвид се ухили, но веднага продължи със сериозен тон:

— Дон, откакто родителите ми умряха, ти си като мой баща…

Чичото го прекъсна:

— Ако си дошъл тук да продължиш пиянското си дърдорене, ставай и се измитай, племенико! И ако настигнеш красивото момиче… с което разменяхме мисли… относно една работа, кажи й да се върне…

Дейвид се ухили отново.

— Добре де, Дон. Извинявай. Казах ти вече, че окончателно съм решил да изляза вън от играта.

Дон го заразглежда с остър поглед.

— Ти сериозно ли го казваш? Аз мислех, че просто се правиш на глупак. И при това даже ми се прииска да глътна нещо по-силно.

Той напълни чашата си и седна в дълбокото и меко кресло.

— И така, защо си решил да излезеш от играта? Струва ми се, че сутрешното ти изпълнение на заседанието на управлението, е предизвикано именно от това… После ми се наложи дяволски дълго да уговарям онзи дъртак Мусфейс, а и останалите…