Дърк Флетчър - Опасна мисия в Тексас

— Днес имате честта да откраднете девет коня от една шайка команчи. Ще има какво да разказвате на приятелите си някоя студена зимна вечер във Вашингтон.

Придвижваха се в редица един зад друг със Спър начело, следван от сенатора. Ед Хънт беше най-накрая. Напуснаха долината, придвижвайки се покрай потока, без да вдигат почти никакъв шум, и след половин час се бяха отдалечили на цяла миля. Спър настоя да продължат. На меката лунна светлина той можеше спокойно да се ориентира в местността. Бяха на половин ден път от лагера на Уонтъби.

Настъпи новият ден и хората се зарадваха, като се надяваха, че ще спрат да закусят, но Спър каза, че не е разумно да спират. Трябваше да се отдалечат колкото може повече от нападателите.

— Онези команчи са отлични ездачи, но и без коне могат да изминават по шест мили на час. Ако не се отдалечим достатъчно, могат да ни застигнат без особени трудности.

Един час по-късно Спър дочу изстрел от карабина, миг по-късно още един, и двата изстрела дойдоха от невисок хълм на около миля зад тях. Куршумите не улучиха, дори не попаднаха близо до конете, но Спър подкара коня си в галоп и конете зад него също ускориха ход.

Изстрелите бяха последното нещо, което чуха от осемте индианци, останали някъде далеч зад тях. След още две мили намалиха ход. Индианците сигурно се бяха отказали да ги преследват или може би се страхуваха, че ще се окажат твърде близо до лагера на Уонтъби. Каквато и да беше причината, Спър бе доволен, когато преминаха малкото възвишение и се отправиха към втората долина. Там той разреши да спрат, за да починат и да закусят.

Един час по-късно Спър настоя да продължат към лагера на команчите. Всички коне свикнаха с начина на придвижване и каубоите нямаха грижи с тях. Късно следобед те достигнаха последния хълм, откъдето можеха да видят в далечината пушека от лагера на Уонгъби. Започнаха да яздят по-бързо, като Спър отново беше начело.

Петдесет ярда по-нататък попаднаха на едно просторно място в малката долина, когато изведнъж пред тях изскочиха двайсет команчи, всеки от които бе въоръжен с лък и стрели. Застанаха отпред, като хвърляха дръзки погледи към белите мъже.

Тъй като Спър Маккой бе начело, той бе и най-близо до индианците. С дясната си ръка направи приятелски жест. Само миг по-късно Уонтъби се измъкна от храстите, яхнал бойния си кон. На лицето му грееше усмивка, той се спусна към Спър и направи същия приятелски жест с ръка. Той не носеше никакви оръжия, протегна ръка и потупа Спър по рамото. Войните отпуснаха лъковете си, започнаха да се смеят и да издават пронизителни радостни възгласи, доволни от шегата, която бяха изиграли на бледоликите. След малко се обърнаха и се запътиха обратно към лагера.

Уонтъби направи знак на Спър и двамата тръгнаха да оглеждат конете. Когато Уонтъби забеляза големия бял кон във втората редица индиански коне, спря и се втренчи в коня.

— Откъде го взе? — попита на испански.

Докато гледаха красивия жребец. Спър разказа на вожда как бе откраднал индианските коне. Уонтъби се смя толкова много, че Спър си помисли, че още малко и команчът ще падне от коня си. Той виеше и крещеше от удоволствие. След като бяха разгледали всичките коне и приближиха към индианското село, Уонтъби завърза конете заедно и махна с ръка на каубоите да се отдалечат. След това той премина през средата на лагера с шейсет и деветте коня; Уонтъби през цялото време кимаше и махаше на хората или подвикваше нещо на някои воини. Беше очевидно, че бе на върха на славата си. Бе направил най-голямата сделка в своя живот и искаше всички да разберат за това. Когато пристигна в края на лагера, той връчи поводите на две момчета, като им излая някаква заповед. Те откараха бързо животните на пасището, отвързаха ги и ги пуснаха да тичат на свобода в заграденото място.

Уонтъби побърза да се върне в селото. Той откри Спър и другите бели мъже да го чакат пред входа на шатрата му. Каубоите оглеждаха с любопитство индианците. Воините и жените от своя страна също разглеждаха бледоликите с любопитство. Спър не видя нито едно дете. Явно децата бяха скрити вътре в шатрите, за да са далеч от всяка опасност.

Уонтъби застана до входа на шатрата си и извика нещо с рязък глас, миг след това Пени отметна покривалото от бизонска кожа и излезе навън. Сенатор Уолингтън извика от радост, спусна се към нея с отворени обятия и почти я задуши в прегръдките си.

Пени носеше бялата рокля от еленова кожа, с която Спър я бе видял и преди. Косата й бе измита и прилежно сресана и се спускаше по раменете й като златен водопад. В първия момент бащата и дъщерята не бяха в състояние да разменят дори дума и просто стояха прегърнати. По страните на Пени се стичаха радостни сълзи.