Реймънд Фийст - Магьосник

Пъг им разказа набързо каквото знаеше за легендарния Враг и Арута каза:

— Възможно ли е наистина да съществува такова ужасно нещо? — На лицето му се бе изписало неверие.

— Че е съществувало някога, в това няма съмнение, а за същество с такава неимоверна мощ не е невъзможно да си представим, че все още оцелява в дълбините на вселената — отвърна Пъг. — Но от всички разумни основания за действията на Макрос това е последното, за което бих се сетил. Никой в Конгрегацията не е и сънувал за това. Невероятно.

Кълган продължи четенето.

— „За него всеки такъв прорив е като маяк, привлича ужасяващото му естество през пространството и времето. Могат да минат години преди да се появи, но дойде ли веднъж тук, всички сили на вашия свят ще бъдат подложени на неимоверно изпитание и може би ще се окажат недостатъчни, за да бъде той отблъснат от Мидкемия. Разломът трябваше да се затвори. Причините, поради които реших да осигуря затварянето му с цената на толкова много живот, би трябвало вече да са ви ясни.“

Пъг прекъсна четенето.

— Какво иска да каже с това „би трябвало да са ви ясни“?

— Освен всичко друго Макрос, изглежда, е и добър познавач на човешкия характер — каза Кълган. — Как мислиш, дали би могъл да убеди краля и императора разломът да се затвори при толкова много евентуални изгоди? Може би да, може би не, но във всеки случай щеше да остане човешкото изкушение да се задържи отворен „само за още малко“. Мисля, че той е разбирал това и се е постарал да направи така, че да не остане възможност за избор. — Кълган се върна към четенето на свитъка. — „Колкото до въпроса «какво предстои оттук нататък», не мога да кажа. Моето провиждане на бъдещето стига до взривяването на разлома. Дали това най-сетне ще се окаже предопределеният ми час, или просто началото на някаква нова ера в съществуването ми, не знам. Ако се приеме, че сте били свидетели на моята смърт, решението ми е следното. Всички мои изследвания, с малки изключения, се намират в тази стая. Те трябва да се използват за усъвършенстване на Висшето и Низшето изкуство. Желанието ми е да приемете като дар книгите, ръкописите и томовете, които са събрани тук, и да ги използвате с тази цел. В Кралството започва нова епоха на вълшебство и моето желание е и други да се възползват от трудовете ми. Тази нова епоха оставям във ваши ръце.“

— Подписано е, „Макрос“.

Кълган остави ръкописа на масата.

— Едно от последните неща, които той ми каза, беше, че му се иска да го запомним с добро — промълви Пъг.

Помълчаха малко, после Кълган извика:

— Гатис!

След секунда съществото се появи на прага.

— Да, господарю Кълган?

— Знаеш ли какво съдържа този ръкопис?

— Да, господарю Кълган. Господарят беше съвсем изричен в указанията си. Държеше ние да сме съвсем наясно с изискванията му.

— „Ние“ ли? — попита Арута.

Гатис се усмихна със зъбатата си усмивка.

— Аз съм само един от слугите на нашия господар. На другите им бе наредено да стоят настрана от очите ви, защото имаше опасения, че присъствието им ще ви смущава. Моят господар не споделя повечето човешки суеверия и предпочита да цени всяко същество според заслугите му.

— Какво точно сте вие? — попита Пъг.

— Лично аз съм от една раса, родствена с таласъмите, както елфите са родственици с Тъмното братство. Стара раса сме и сме изчезнали, с изключение на малцина, много преди човеците да се заселят по бреговете на Горчивото море. Онези, които бяха останали, бяха доведени тук от Макрос. Аз съм последният.

Кълган изгледа съществото. Въпреки доста необичайния му вид, в него все пак имаше нещо симпатично.

— А сега какво ще правиш?

— Ще чакам завръщането на господаря и ще поддържам ред в дома му.

— Очакваш да се завърне ли? — запита Пъг.

— Най-вероятно. След ден, след година или след век — все едно. Всичко ще е готово за него, когато се върне.

— А ако е умрял? — попита Арута.

— Тогава ще остарея и ще умра чакайки, но не вярвам. Служа на Черния от много време. Между нас има… разбирателство. Ако е умрял, мисля, че щях да го знам. Той просто… отсъства. Дори и да е умрял, може да се върне. За моя господар времето не е това, което е за другите хора. Ще ми стига да го чакам.

Пъг се замисли.

— Той, изглежда, наистина е властелин на всички магии.

Гатис се усмихна широко.

— Това със сигурност щеше да го разсмее, господарю. Той винаги се оплаква, че му остава да научи толкова много неща и че времето все не му стига. И това от устата на човек, живял неизброими години.