Реймънд Фийст - Мрак над Сетанон

Готвача погледна Хъл и той му кимна.

— Мога да ида с него. — Джими поклати глава.

— Аарон, ти познаваш каналите по-добре от мен, но аз мога да се промъкна през тях, без един плясък да се чуе. Просто не му знаеш цаката. А и няма начин да влезеш в Рибарското село и да не те забележат, дори в шумна нощ като тази. Много по-безопасно ще е и за мен, ако отида сам.

— Защо не изчакаш малко? — каза Арута. Джими тръсна глава.

— Ако им напипам бърлогата преди да са разбрали, че знаем за тях, ще можем да се оправим с тях, без изобщо да разберат кой ги е ударил. Хората понякога правят глупости, дори професионалните убийци. В празничен ден като този постовете им едва ли ще очакват, че някой ще започне да си вре носа насам-натам. Целият град се весели и ще е шумно през цялата нощ. В такъв момент някакви си странни звуци едва ли ще вдигнат по тревога хората им из каналите под сградата. А ако се наложи да понадникна тук-там над земята, едно непознато хлапе из махалата едва ли ще го забележи някой, особено в такава нощ. Но трябва да тръгна веднага.

— Ти си знаеш най-добре — каза Арута. — Но ако разберат, че някой ги издирва, ще реагират. Само да те мерне някой Козодой, който вече те е виждал, и веднага ще налетят на мен.

Джими забеляза, че принцът се тревожи не толкова за своята сигурност. Напротив, Арута явно гореше от желание открито да се противопостави на враговете си, но просто се безпокоеше за безопасността на другите.

— Това е несъмнено. Но и без друго е много вероятно да ви нападнат точно тази нощ. В двореца е пълно с непознати. — Джими надникна през прозореца към залеза. — Вече е почти седем вечерта. Ако аз се канех да ви убия, щях да изчакам още час-два, най-много три, и да вкарам свой човек точно когато празненството е в разгара си. През портите ще влизат и излизат безброй гости и зяпачи. Всички ще са пийнали, поуморени от дългото празненство и отпуснати. Но не бих изчакал повече от това — стражите ви ще забележат онзи, който дойде тук по-късно. Стига да сте нащрек, ще оцелеете, докато подуша тук-там. Веднага щом разбера нещо, ще се обадя.

Арута даде знак на Джими, че може да тръгва. Тревър Хъл и първият му помощник бързо последваха момчето и принцът остана сам, потънал в тревожни мисли. Отпусна се в креслото, притиснал юмрук до устата си и забил поглед в празното.

Беше излязъл срещу изчадията на Мурмандамус край Черното езеро — Морелайн, — но последният двубой тепърва предстоеше. Арута се прокле заради самодоволството, което си бе позволил през последната година. Веднага щом се върна със сребротръна, ключа към спасяването на Анита от въздействието на отровата на Козодоите, беше готов отново да тръгне на север. Но събитията в двора, собственият му брак, пътуването до Риланон за венчавката на брат му с кралица Магда, след това погребението на лорд Калдрик, раждането на синовете му — всички тези неща бяха станали едно след друго, без да му остане време да се заеме със заплахата на север. Отвъд големите пространства лежаха Северните земи. Там беше седалището на властта на врага му. Там трупаше сили Мурмандамус. И от онова свое седалище далече на север посягаше отново към живота на принца на Крондор, на Господаря на Запада, човека, обречен според пророчеството да го възпре, Губителя на Мрака. Стига да оцелее. И отново Арута се беше оказал принуден да се бори в чертите на своето владение, отново битката се бе пренесла пред вратата му. Принцът удари с юмрук в дланта си и изрече люто проклятие. И се закле, пред себе си и пред боговете, че щом всичко това в Крондор свърши, той, Арута Кондуин, ще пренесе борбата на север — при Мурмандамус.

Тъмнината криеше хиляди съкровища сред милионите купища ненужна смет. Водата из каналите течеше мудно и трупаше на много места гнили парчета греди, кал и градска смет на гъсти зловонни наноси, наричани „тоф“. Тофаджиите, ровещи се из тази смрад, се препитаваха, измъквайки попаднали в каналите ценни вещи. И освен това поддържаха изтичането на сметта, като разбиваха лепкавите наноси боклук и отприщваха каналите. Всичко това почти не интересуваше Джими, освен че един тофаджия стоеше и ровичкаше в сметта само на двадесетина стъпки от него.

Младият скуайър се беше облякъл изцяло в черно, с изключение на старите си, удобни ботуши. Дори си беше свил една черна качулка на палач от камерата за изтезания. Под черното носеше по-просто облекло, с което можеше да се слее с тълпата в Бедняшкия квартал. Тофаджията на няколко пъти погледна право към момчето, но колкото и да заничаше, Джими все едно че изобщо не съществуваше.