Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

— Ще го запомня.

— Е, едва ли ще имаш повод да се запознаеш с някой от двамата, но са се случвали и по-странни неща, тъй че всичко е възможно. Ето, стигнахме.

Нокът вдигна глава и видя, че стоят пред хан с табела с рисунка — ухилено мъжко лице с тъмна брада и мека шапка с пискюл. И с надпис: „Адмирал Траск“.

Калеб отвори и влязоха в задимено помещение. Въздухът бе натежал от миризмата на печено, тютюнев дим, ейл и вино.

Минаха покрай неколцина пристанищни работници, моряци и пътници и спряха пред тезгяха. Ханджията вдигна очи и се усмихна радостно.

— Калеб! Откога не съм те виждал, приятелю!

— Здравей, Рандолф — отвърна Калеб и стисна ръката му. — Това е Нокът. Имаш ли стая?

— Да. Можете да си изберете. Онази в дъното?

— Да — отвърна Калеб.

— Гладни ли сте?

— И още как. — Калеб се усмихна.

— Седнете тогава, ще заръчам на момичето да ви донесе вечеря. Някакъв багаж?

— Знаеш, че пътувам без багаж. — Нокът и Калеб носеха вещите си в леки пътни торби.

Ханджията подхвърли един тежък железен ключ на Калеб и той ловко го хвана във въздуха.

— Седнете сега, а когато решите, можете да се качите горе.

Настаниха се на една от масите и скоро от кухнята се появи момиче с поднос, отрупан с обилна, димяща още храна: горещо пилешко, печена патица, голямо парче агнешко и варени зеленчуци.

Когато постави подноса на масата, Нокът вдигна очи и зяпна. Понечи да стане, но здравата ръка на Калеб го натисна на стола. Лела го гледаше с дружеска усмивка, но без никакъв намек, че го е познала.

— Да ви донеса ли пиене, господа?

— Ейл — отвърна Калеб и тя забърза към тезгяха.

— Какво…

Калеб заговори тихо:

— Не е тази, за която я взимаш.

След минутка момичето се върна с две големи калаени халби, пълни с пенлива бира.

— Как се казваш, момиче? — попита Калеб.

— Роксана, господине. Нещо друго да желаете?

— Не — отвърна Калеб и момичето ги остави.

— Това беше Лела — каза тихо Нокът.

— Не е. Грешиш.

Нокът погледна приятеля си и кимна.

— Да. Сигурно съм се припознал. Започнаха да се хранят мълчаливо.

В Крондор се задържаха три дни, докато си уредят пътуването с керван. Щяха да служат като охрана срещу транспорт и храна. Господарят на кервана бе доволен, че няма да плаща наемническата плата, и реши, че е извадил голям късмет.

Така и не обсъдиха загадката около Лела, която, работеше в хана под името Роксана, и Нокът реши, че е едно от поредните неща, които навярно никога няма да му обяснят. Все пак му подейства някак странно утешително това, че е открил познато лице в толкова чужда среда, макар и при обстоятелства, които можеше да се нарекат „мистериозни“.

Крондор беше удивително откритие за Нокът, защото макар Латагор да изглеждаше приказен за неопитните му очи, когато го бе посетил за първи път, сега му приличаше на провинциално село в сравнение със столицата на Западното владение на Островното кралство. Градът гъмжеше от хора от далечни земи, чак от Кешийската конфедерация, покорените народи в южните предели на империята. Странни за ухото му езици и диалекти се чуваха на всеки пазар и във всеки хан.

Калеб го разведе да му покаже забележителни гледки: оцелялата част от крайморската крепостна стена, унищожена по време на Войната на студенокръвните, когато армиите на Изумрудената кралица нападнали през морето и буквално унищожили града. Нокът се изуми щом, осъзна, че Калеб му разказва за собствената си баба, която била пленена от демон. Прецени, че много от историите, разказвани около огъня в детството му, ще трябва да бъдат преосмислени, вместо да ги пренебрегва като измислени приказки.

Посети и Кафеената палата на Барет, където се водеха финансовите дела, колкото сложни и загадъчни, толкова и магически. Имаше смътна представа какво е означавало това място за икономиката на Кралството от книгата за живота на Рупърт Ейвъри, някогашен прочут търговец от палатата. Отидоха да видят двореца, макар че го погледаха от почтително разстояние. Калеб намекна за някакви стари връзки между семейството му и короната, но нямаха основателен повод да получат достъп вътре. Нито някакъв особен мотив — освен чистото любопитство. Нокът изпитваше умерен интерес към тези неща, както и към всичко, което бе чуждо на жизнения му опит. Като се замислеше за детството си, вече си даваше сметка колко малко от света е познавал като момче. При все това си спомняше съвсем ясно колко си бе въобразявал, че го разбира. Такова бе наследството на съплеменниците му, които приемаха за съвсем естествено да преживеят целия си живот сред планините. Поколения идваха и си отиваха при оросините почти без никаква промяна и този живот изглеждаше добър. Нокът обикаляше из града и гледаше, попиваше с очи тълпите, задръстили улиците, и се чудеше дали поне в това отношение съплеменниците му не бяха прави — за качеството на добрия живот. Повечето хора, които виждаше, определено не изглеждаха щастливи. Изглеждаха всъщност напрегнати и улисани в текущата си работа, провираха се забързани през множеството. По улиците се мяркаха и играещи деца, но само най-малките. По-големите като че ли се движеха на банди от по десет или повече и човек често можеше да ги види как бягат, подгонени от някой блюстител на закона.