Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

Вечерният сумрак го обкръжи, преди да е усетил. Тъкмо палеше лампата, когато чу пред колибата да спира фургон. Трябваше да е вечерята.

Отвори вратата и за малко не падна, за да се дръпне от пътя на Алисандра, която нахълта безцеремонно, понесла димящо котле с нещо страхотно ароматно вътре. Нечий глас подвикна зад нея:

— Аз ще разтоваря — Благодаря, Йом — отвърна тя през рамо.

— Какво правиш тук? — попита я изумено Нокът.

— Донесох ти вечерята. Не ти ли казаха?

— Казаха ми, че някой ще я донесе, но не и кой — отвърна той. Чувстваше се глупаво.

Тя се усмихна и смъкна лекото наметало от раменете си. Отдолу носеше семпла рокля с голи рамене, косата й се спускаше около лицето. Нокът усети как нещо в гърдите му се сви.

Дълго стоя онемял, после каза:

— Ще ида да помогна на Йом.

Тя се усмихна и се обърна да потърси чинии и паници. Навън Йом му подаде две големи торби и рече:

— Има още, в тоя сандък тука.

— Какво е?

— Храна. Ще си готвиш сам, така казаха. Да упражняваш каквото те е научил някой си Лео. — Йом взе трета торба и скочи от фургона.

Нокът вдигна храната и я внесе вътре.

— Няма да е зле да изкопаеш студено мазе отзад — каза му Йом, като остави торбата. — Утре ще докарат пушен бут и телешка плешка. Под навеса има лопата и други сечива, ако Не знаеш.

— Благодаря — каза Нокът, щом Йом тръгна към вратата.

После се обърна към Алисандра. Очакваше тя да си тръгне с Йом, но тя стоеше до масата и сипваше яхния в две паници.

— Ъъ… ти оставаш ли? — попита Нокът.

Тя му махна да седне и извади бутилка вино. Напълни две глинени чаши, издърпа едно от двете трикраки столчета, прибрани под масата, и седна.

— Ще ям с тебе. Не ти ли казаха? Нокът се смъкна на леглото.

— Явно са го казали на всички освен на мене. — Не можеше да откъсне очи от нея, но всеки път щом Алисандра го поглеждаше, извръщаше поглед настрани.

Тя се засмя.

— Така е тук понякога, нали?

— Всъщност винаги — отвърна той и тя отново се засмя. Започнаха да се хранят мълчаливо. Накрая Нокът проговори:

— Аз… много се радвам, че си тук, но… ъъ… какво все пак правиш тук?

— О, майстор Мацеус и това ли не ти ли е казал?

— Не — отвърна Нокът. — Тук май никой нищо не ми казва.

— Ще остана с теб. Аз съм новият ти модел. Нокът остави чашата. Не можеше да повярва.

— Ти си новият ми модел?

— Да. За упражненията по голо тяло.

Бузите му пламнаха, но той се овладя, макар и с усилие. Тя явно не се притесняваше, че ще му позира, така че и той нямаше нужда да се чувства неудобно. Въпреки това обаче не можеше да яде повече, затова върна яхнията от паницата си в котлето.

— Не съм гладен. Цял ден бях в кухнята, нали знаеш. Хапка тук, залък там…

Тя само се усмихна, но щом приключи с вечерята си, каза:

— Донеси ми вода, ще измия съдовете.

Зарадван на повода да остане за малко сам, Нокът побърза да изпълни молбата й, грабна голямото дървено ведро до вратата и заслиза към езерото. В езерото се вливаше малък поток и той напълни ведрото от него — водата му беше по-чиста. Домъкна го до колибата. Алисандра вече бе почистила масата и бе изнесла паниците и чашите на лавицата отвън. Взе ведрото и почна да ги мие.

Нокът влезе вътре. Чудеше се какво да й каже. Но преди да е успял да измисли нещо, тя пристъпи на прага и спря, досущ картина в рамката на вратата.

— Топло е тази нощ.

— Да — отвърна той; усещаше потта по себе си, макар да беше сигурен, че изобщо не е от топлината. — Наистина е топло.

Изведнъж тя започна да се съблича.

— Да идем да поплуваме.

Нокът седеше слисан и онемял, докато тя смъкваше роклята си. Щом видя изражението му, тя се засмя.

— Ще ме рисуваш дълго, не забравяй.

— Ами… всъщност да де — изломоти той и загледа след нея, щом тя забърза надолу към водата.

— Хайде! — подкани го тя и се засмя на явното му неудобство.

Нокът смъкна ботушите си, ризата и панталоните и затича след нея. Алисандра вече цапаше във водата. Той се засили, скочи и се гмурна. Изплува, отметна мократа си коса и възкликна:

— Чудесно е!

Тя доплува до него.

— Нали?

Нокът натопи глава под водата и отново изплува.

— Наистина е чудесно. А и днес пропуснах къпането.

— Не миришеш по-лошо от обичайното.

— А? — Той зяпна, изненадан от забележката й. — Лошо ли мириша?

Тя се засмя.

— Шегувам се, глупчо. — Започна да цапа с ръце във водата.

Започнаха да се плискат като деца, след това поплуваха. Голямата луна се издигна на изток и Алисандра каза: