Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

— Защо си сам?

Нокът вдигна очи и видя, че до него е застанало слабичко тъмнокосо момиче с тънък шал около раменете. Имаше удивително сини очи и топла усмивка. Казваше се Габриел.

— Е, вече не съм сам — отвърна й.

— Винаги изглеждаш някак… отчужден, Нокът. Той погледна наоколо и не отвърна нищо.

— Алисандра ли чакаш?

Беше все едно че е прочела ума му; а точно на този остров това определено беше възможно! Усмивката на Габриел се разшири.

— Не… да всъщност. Споменах й за това събиране преди вечеря и… — Махна с ръка към другите. — Явно го е споменала на доста от момичетата.

Габриел се вгледа в лицето му и каза:

— Ти да не си поредният, обладан от магията й?

— Магия ли? — попита Нокът. — Какво имаш предвид?

— Тя ми е приятелка. Делим обща стая и я обичам, но… тя е различна. — Габриел се загледа в огъня, все едно виждаше нещо в пламъците. — Лесно е да забравиш, че всеки от нас е различен.

Нокът не разбираше много накъде насочва разговора Габриел, така че предпочете да си мълчи.

След дълга пауза Габриел промълви:

— Аз имам видения. Понякога са мимолетни, остават с мен само за кратък миг. Друг път са дълги и подробни, все едно съм в някаква стая и наблюдавам други хора, чувам ги как говорят.

— Бях изоставена като дете от семейството ми — обясни тя. — Те се бояха от мен, защото бях предсказала смъртта на един фермер, наш съсед, и всички ме сочеха с пръст, наричаха ме вещица. — Очите й помръкнаха. — Бях на четири години.

Нокът посегна да я докосне, но тя се отдръпна и се обърна към него с болезнена усмивка.

— Не обичам да ме докосват.

— Извинявай — каза той и отдръпна ръката си. — Аз само…

— Знам, че не ми мислиш злото. Въпреки собствената ти болка ти имаш щедър дух и открито сърце. Затова виждам само болка за теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Алисандра. — Габриел стана. — Обичам я като сестра, но тя е опасна, Нокът. Няма да дойде тази нощ. Но ти ще я намериш, скоро. Ще се влюбиш в нея и тя ще разбие сърцето ти.

Преди да успее да й зададе още въпроси, тя се обърна и се отдалечи в тъмното, като го остави сам и зяпнал озадачено след нея. Нокът претегли думите й в ума си и усети, че изпитва смесица от объркване и гняв. Не беше ли изпитал вече достатъчно болка в живота си? Изгубил беше всичко, което му бе скъпо, за малко щяха да го убият, отвели го бяха в странни места и искаха от него да учи неща, които му бяха чужди и понякога дори смущаващи.

А сега му казваха, че нямал никакъв избор в начина, по който ще се обвърже сърцето му. Стана, обърна гръб на веселящите се около огъня и бавно тръгна към стаята си.

Легна и зяпна в тавана. Струваше му се, че две лица надвисват над него, че сменят местата си: Алисандра, чиято ярка усмивка сякаш опровергаваше думите на Габриел — защото как можеше едно толкова мило и красиво същество да е опасно? Но после си спомняше болката, която бе видял в очите на Габриел, и разбираше, че тя не му дава лъжлив съвет. Беше предвидила опасност и Нокът знаеше, че трябва да се вслуша в предупреждението й.

Беше задрямал, когато Рондар и Деметрий се върнаха от нощното събиране, и двамата подпийнали. Бъбреха си. Или по-точно, помисли Нокът, Деметрий бъбреше и за двамата.

— Тръгна си — каза Рондар.

— Да — отвърна Нокът. — Забрави ли, че утре ме чака дълъг ден в кухнята? Така че направи ни услуга на всички и спри да дърдориш.

Деметрий погледна Нокът, после Рондар, и започна да се смее.

— Такъв си е нашият Рондар: дърдори ли, дърдори. Рондар смъкна ботушите си, изсумтя и се тръшна на леглото си.

Нокът извърна лице към стената и затвори очи. Сънят обаче не идваше.

Изминаха седмици и събитията от онази нощ, в която Габриел сподели с него видението си, избледняха. За Нокът повечето работа, която му възлагаха, беше рутинна и предсказуема, но винаги имаше достатъчно нови уроци, които да поддържат интереса му. Както беше предсказал Магнус, Рондар направи от Нокът великолепен ездач, а през следващите няколко месеца младежът от племето на оросините се изяви като най-способният майстор на меча на острова. Тази чест обаче изглеждаше някак куха, тъй като повечето ученици на Острова на чародея отделяха много малко от времето си в изучаването на оръжия и боравенето с тях.

Класовете по магия бяха странни. Нокът не разбираше и половината от обсъжданите неща и като че ли изобщо не притежаваше естествена наклонност към предмета. Един-два пъти изпита странно усещане, преди да бъде изпълнено заклинанието, и когато каза за това на Магнус и Накор, те отделиха повече от час, за да им опише това усещане в най-големи подробности.