Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

Докато се бършеше, усети наболата по челюстта му четина. Беше започнал да се бръсне преди година, по начина, по който го правеше Магнус, макар предпочитаният от оросините метод бе да скубят всеки косъм от брадичката един по един. На Нокът много повече му допадаше острият бръснач.

Тъкмо беше започнал да точи бръснача на ремъка, когато Рондар и Деметрий се върнаха от банята.

— Какво ще правите след вечеря? — попита ги той, докато се сапунисваше.

Рондар се просна на леглото си, загърнат само в хавлиената кърпа, и изсумтя нещо неразбираемо. Деметрий отвърна:

— Довечера съм дежурен по кухня, тъй че ще сервирам и ще чистя. А ти?

— Аз съм свободен — каза Нокът и започна да се бръсне. — Мислех да накладем огън в дупката до езерото и да видим кой ще намине.

— Добре ще е да го разгласиш на вечерята.

— Момичета — каза Рондар.

— Импровизирано събиране обикновено е най-добре.

— Е, утре е шестък, тъй че колкото и да си уморен сутринта, можеш да отдъхнеш до обед.

— Аз мога — каза Деметрий. — И той може — посочи Рондар. — Но ти не можеш. Не погледна ли разписанието?

— Не.

— Дежурен си по кухня целия ден, от изгрев слънце до последното ядене.

Нокът въздъхна. — Значи няма веселба тази нощ.

— Какво пък, идеята е добра, въпреки че ти няма да си там каза Деметрий. — Да — съгласи се Рондар. — Да бе. Аз го измислих, а не мога да ида. — Можеш — каза Деметрий. — Просто няма да останеш дълго. — Вино — каза Рондар, надигна се и започна да се облича.

— Да, ще ни трябва вино.

Деметрий погледна Нокът, а той му се ухили.

— Ти си човекът в кухнята довечера.

— Ако Бесаламо пак ме спипа в избата, ще ме опече. А Може да ме изяде и жив.

— Талдарен — обади се Рондар.

Нокът се засмя. Бесаламо беше магьосник от друг свят — факт, който му трябваше доста време да възприеме — и приличаше почти на човек, ако се изключеха двете перки от бяла кост, минаващи отпред и отзад по черепа му вместо коса. И имаше светлочервени очи.

— Мисля, че самият той е пуснал тоя слух за талдарените, дето ядат момчета, за да се държим прилично.

— Държиш ли да се увериш? — попита Деметрий.

— Не, но не аз съм този, който ще трябва да краде вино. Без вино момичетата няма да дойдат при езерото.

— Ще дойдат, ако ги помолиш — подхвърли Деметрий.

Нокът се изчерви. Вече всички знаеха, че като ново момче се е превърнал в обект на силно любопитство сред момичетата на острова.

На острова имаше петдесетина ученици и след като от тях се извадеха тези, които не бяха човешки същества, оставаха шестнайсет младежи, от възрастта на Нокът до двайсет и няколко годишни, и четиринайсет момичета, от четиринайсет до двайсет и две.

— Алисандра — каза Рондар.

— Да — съгласи се Деметрий. — Покани я. Ако се съгласи, ще дойдат всички момчета, а ако всички момчета слязат при езерото, ще дойдат и всички момичета.

Лицето и вратът на Нокът станаха тъмночервени.

— Изчерви се бе — засмя се Рондар, докато си обувайте панталоните.

— Остави го на мира, тъп варварино такъв. Ако искаме момичетата да дойдат тази вечер при езерото, Нокът трябва да помоли Алисандра.

Нокът го изгледа подозрително, но си замълча. Никакъв проблем нямаше да поговори с Алисандра, както явно го бяха правили доста други момчета, но пък беше стигнал до заключението, че тя изобщо не се интересува от него. Беше учтива, но хладна и той бе решил, че всеки опит да я задиря ще е чисто губене на време.

Все пак, щом Деметрий бе готов да рискува да си навлече гнева на готвача, като свие малко вино, и след като дори Рондар се ентусиазира от идеята за събирането, Нокът, от своя страна, трябваше да се опита да изиграе своята част.

Дооблече се и тръгна да потърси Алисандра.

Огънят гореше буйно, младите мъже и жени от острова бяха насядали около него по двама-трима и си говореха тихо. Освен Рондар, който седеше малко встрани от Деметрий, и едно момиче, чието име Нокът не знаеше.

Беше се изненадал, че се събраха почти петдесет души. Към двете бутилки вино, донесени от Деметрий, се добави и буренце ейл, което някой беше свил от склада, и неколцина от момчетата вече се бяха понапили. Той самият се отдалечи малко настрани от групата, отпиваше малки глътчици вино.

Виното му харесваше, за разлика от ейла. Подсладените с мед напитки от детството му бяха вече смътен спомен, а му бяха отказвали ферментиралата медовина, която пиеха мъжете. Така че сега стоеше сам, отпиваше от ароматното вино и се наслаждаваше на вкуса му.