Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

— Кендрик ги прати навън — отвърна Лела и се скри зад конюшнята.

Нокът помълча, после попита:

— Какво да правя сега?

Изпитваше пълна безнадеждност, липса на желание и воля, каквито не бе познавал в младия си живот. Без семейството му… При спомена за селото сълзите отново напълниха очите му. Оросините бяха чувствителни хора — и на шумните празненства във време за радост, и при скръб. Но пред чужди обикновено бяха сдържани. Всичко това сега изглеждаше ненужно и Нокът остави сълзите да потекат по лицето му.

Без да им обръща внимание, Паско каза:

— Ще трябва да питаш Робърт, като се върне. Просто направи каквото ти заръча. Дължиш му живота си и този дълг трябва да се уреди. Хайде, да те поразходя още малко, а после ще те прибера да си починеш.

Нокът искаше да проучи този голям хан, да влезе в него и да разгледа чудесата му, защото в толкова голям хан чудесата трябваше да са много, нали? Но Паско го поведе към конюшнята и когато най-сетне стигнаха до сламената му постеля, Нокът беше благодарен, защото бе наистина изтощен. Раните го боляха и щипеха и той знаеше, че дори това малко усилие е разкъсало полузаздравялата тъкан и че ще й трябва време, докато зарасте. Помнеше когато Мечока който стои го промуши един глиган. Куца половин година, преди кракът му да си върне подвижността.

Отпусна се върху сламата и затвори очи. Паско се суетеше с разни неща, които бе донесъл от фургона. Макар да се бе почувствал бодър, когато се събуди само преди половин час, Нокът отново потъна в дълбок сън.

Търпелив по природа, Нокът остави дните да се нижат един след друг, без да досажда на Паско с въпроси. Бе очевидно, че слугата по нрав е мълчалив, а по държане — не особено вежлив и дори грубоват. Нокът разбра, че каквото открие, ще е със собствената му способност да наблюдава.

Болката, причинена от избиването на близките му, така и не изоставяше мислите му. Нокът ля сълзи нощем цяла седмица, но дните течаха и той се отвърна от скръбта и започна да трупа гняв. Знаеше, че там някъде отвън са хората, виновни за избиването на близките му. Рано или късно щеше да ги намери и да отмъсти — такъв беше обичаят на оросините.

Но също така беше в достатъчна степен реалист, за да разбере, че един младеж, при това съвсем сам, има много малка възможност да отмъсти както подобава. Щеше да му се наложи да натрупа сила, мощ, познания за оръжията, много неща. Знаеше, че предците му ще го напътстват. Сребърният ястреб беше знамение: момчето, известно доскоро като Киелинапуна, щеше да се превърне в нокът за своя народ.

Дните течаха еднообразно. Всяка сутрин се събуждаше и хапваше. След това малко се разхождаха с Паско: отначало само из двора около грамадния хан, после — и в околната гора. Силата му се връщаше и той започна да помага на Паско — носеше вода, цепеше дърва, кърпеше конски такъми. Беше умен младеж и трябваше само да му се покаже веднъж-дваж, за да схване кое как се прави. Притежаваше пламенна страст за съвършенство.

От време на време зърваше за малко Робърт, забързан около хана, често пъти в компанията на някой от трима непознати. Не попита Паско за имената им, но ги запомни. За първия предполагаше, че е Кендрик. Висок мъж с побеляла коса и буйна брада, движеше се все едно, че е собственикът. Носеше туника от фин плат и пръстен с някакъв тъмен камък в златен обков, но като се изключеше това — прости работни панталони и груби ботуши. Често се спираше, за да даде указания на слугите — момичето Лела и двамата младежи Ларс и Гибс. Ларс и Гибс идваха често в конюшнята, защото се грижеха за конете.

За втория мъж Нокът мислеше като за Снежната шапка, защото косата му беше бяла като сняг, но при все това изглеждаше на не повече от трийсетина години. Не беше толкова висок като Кендрик или Робърт, но някак ги гледаше отвисоко. Държеше се като вожд или шаман, излъчваше сила и власт. Очите му бяха светлосини, а лицето — обжарено от, слънцето. Носеше тъмносив халат със сложна шарка по ръкавите и пешовете, достатъчно къс, за да се видят отдолу много майсторски направените му ботуши. Понякога носеше дървена тояга, а друг път си слагаше шапка с широка периферия, същия цвят като халата.

Последният мъж малко приличаше на втория, все едно че бяха родственици, но косата му беше тъмнокафява, почти със същия цвят като на Нокът. Очите му също бяха тъмнокафяви, а жестовете и държането му намекваха за воин или ловец. Нокът го наричаше в ума си Острието, защото лявата му ръка като че ли никога не се отлепяше от дръжката на меча — меч с тънко острие, съвсем различен от оръжията, които Нокът бе виждал. Носеше син брич с крачоли, затъкнати във високи до коленете ботуши, и тъмносива риза, над която обличаше кожен елек с връзки. Също тъй винаги беше с шапка, близнак на онази с широката периферия на Снежната шапка, макар тази да беше черна. Веднъж Нокът го видя да излиза от хана по изгрев слънце, понесъл дълъг лък, а вечерта се върна с изкормена сърна, метната на раменете. За миг младият мъж изпита възхищение: ловуването се смяташе за голямо умение сред оросините.