Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

Миранда сгъна грижливо ризата и жакета, остави ги на скрина и изтърси съдържанието на торбичката в шепата си. Видя пред себе си златна гривна, обсипана със скъпоценни камъни, с фино изработени и многократно прекръстосани части, изработена с изключително умение във формата на змия. Тя извика тихо и я вдигна към светлината. Змия с ябълка в устата. На тънка верижка висеше златен лебед, обсипан с прекрасни смарагди. Гривната беше най-прекрасният накит на света, но в нея имаше нещо, което я отблъскваше. Змийската форма й придаваше нещо заплашително, зловещо, макар че лебедът, който блестеше със зелените си камъни на светлината на утринното слънце, излъчваше странно усещане за невинност и чистота.

По гърба й пролазиха студени тръпки. В гривната имаше нещо, което изпълваше сърцето й с безименен страх. Въпреки това тя бе обзета от чувството, че познава този накит, че го е виждала много пъти преди, макар да беше сигурна, че никога не е виждала такъв скъпоценен накит, камо ли да го е държала в ръка.

Тя прибра гривната в кадифената торбичка и изведнъж се стресна от заплашителна глас на графа откъм леглото.

— Какво правите там, Миранда?

Младата жена се обърна стреснато.

— Реших да проветря дрехите ви, милорд, и тази гривна падна от вътрешния джоб. — Тя му показа торбичката и продължи с понижен глас: — Ако се съди по миризмата на дрехите ви, вчера сте били при проститутките.

Гарет скръсти ръце зад главата си и на устните му се появи едва забележима усмивка.

— И какво, ако е така?

Миранда сви рамене.

— Нищо, доколкото мога да преценя.

Очите му искряха от смях.

— О, да не би да съм се сприятелил с благонравна девойка?

Миранда не отговори. Лицето й пламна от срам. Тя се гордееше със свободните си разбирания, но в момента се почувства като строга пазителка на морала.

Гарет изпита съчувствие към нея и реши да смени темата.

— Донесете ми гривната. — Миранда му подаде торбичката и той побърза да я отвори. — Дайте ми китката си.

Младата жена протегна ръка и усети как главата й се замая. Без да бърза, Гарет закопча гривната около стройната й китка и я вдигна към светлината. Смарагдите сияеха в наситенозелено, перлите изглеждаха още по-бели на фона на святкащото злато. Миранда отново усети онази странна боязън, внезапна тръпка на лошо предчувствие, смесена с чувството за нещо познато.

— Гривната е прекрасна, но не искам да я нося — проговори объркано тя и опипа страхливо закопчалката, вградена изкусно в перлената ябълка в устата на змията.

Гарет смръщи чело и посегна към китката й, за да огледа гривната.

— Стои ви много добре — промърмори с отсъстващ вид той и в очите му се появи меланхолия. Сякаш се опитваше да погледне в миналото и да проникне по-дълбоко в спомена. Елена държеше много на тази гривна. Китката й беше тясна като на Миранда, пръстите дълга и стройни. Само че в нея имаше нещо крехко и чупливо, докато тялото на Миранда беше силно и гъвкаво.

Спомни си, че за първи път видя гривната в деня на годежа, когато Франсоа я сложи на китката на Елена. Спомни си, че Шарлът беше полудяла по скъпия накит и безсрамно намекваше на Елена, че би могла да й го подари. Спомни си как жена му не преставаше да си мечтае за гривната, как я опипваше жадно и го умоляваше да й позволи да излезе само една вечер с нея. Той беше претърсил всички златарски магазини на Париж и Лондон за втора такава гривна, дори беше донесъл няколко подобни, но Шарлът упорито отказваше да ги носи.

— Гривната не ми харесва — повтори твърдо Миранда и в гласа й имаше отчаяние. Ръката, с която се опитваше да откопчее сложната ключалка, трепереше.

— Странно — прошепна Гарет. После отвори ключалката и скри гривната в шепата си. — Накитът е единствен по рода си и невероятно красив. Ще се наложи да го носите, за да изиграете достоверно ролята си. — „Ами ако и кажа истината още сега? Ако й кажа, че няма да играе роля, а е истинска д’Албар?“ В продължение на няколко мига той си поигра с тази идея, опитвайки се да прецени дали тя щеше да влоши или да подобри положението.

— Сигурно се държа доста странно — промърмори Миранда. — Вероятно се страхувам от нещата, което ме очакват.

Не, това ще бъде прекалено голям шок за нея, реши Гарет. Първо трябва да свикне с новия си живот, за да може по-леко да приеме истината. Последното, което искаше, беше да я уплаши и прогони. Знаеше, че историята ще прозвучи невероятно, че в първия момент тя няма да му повярва и ще заподозре някакви зли намерения, вместо с готовност да приеме истината.